Всички момичета тук ни е събрало желанието ни за дете. Но то, детето, само по себе си достатъчно ли ще бъде, за да бъде животът ни оттук нататък напълно щастлив? Или човек е вечно в едно такова търсещо, недоволно състояние на духа, което е и предпоставка за развитие, от друга страна. Хората, които имат деца, казват, че щастието на живота им е в децата. Но не мисля, че ние, които нямаме деца, трява да сме нещастни. Все пак, животът има много лица и зависи кое точно от тях в момента съзерцаваме.
Даа, това понятие е от онези вечните, неверни илюзии за живота, за които току си помислиш, че знаеш всичко, и то вземе, че те изненада и изчезне от живота ти.
Хайде за поразсъждаваме за това понятие, и то свързано с нашия конкретен живот. Ето някои насочващи въпросчета:
· Има ли пълно щастие, нещо като постоянно състояние на блажена щастливост, или щастието е само един миг, моментно изживяване на някаква голяма, силна емоция и чувство?
· Страхуваме ли се ние, българите, да използваме думата “щастие” и я заменяме с изрази от типа на: “добре съм”? Има ли някакво суеверие в този ирационален страх от думата “щастие”?
· Защо чужденците толкова смело, безотговорно и често използват думата “happy”, а ние се боим от нея?
· Ще ни бъде ли достатъчно детето, което толкова искаме, за да добие нашето щастие завършен, постоянен вид?
· Променя ли се представата ви за щастие през годините? Или то е като целите в живота – щом постигнеш едната, изваждаш другата цел от джоба и докато не я постигнеш, щастието го няма на хоризонта?
· Или ще се окажат прави онези хитри философи, които са го определили като непостижимо?
Предстои ми да си избера издателство до една година и нещо и да си харесам дизайн за корицата на една книжка, та за целта около Коледа обикалях книжарниците, за да крада идеи за модерен дизайн на корица. И попаднах на една книжка, която си и купих:
“Happiness: How to find it and keep it”, Joan Duncan Oliver. Първоначално не мислех да я купувам, защото си мислех, че едва ли авторката ще ми каже нещо ново за щастието. Обаче книжката се оказа интересно написана, интересно издание също така с много цветни страници...знаете, такива неща грабват окото.
В книгата се предлага един много прагматичен, западен поглед към щастието, което, така написано, изглежда напълно постижимо за всеки, защото е събрано в няколко пункта. Според тази книга щастието, разбира се, е нещо комплексно, което по-скоро се доближава до реализираност, доволство от живота. Нужни са ти няколко компонентта, за да се почувстваш щастлив и ето някои от тях:
- позитивно мислене – (има ли някой, който да не полудява поне малко, като му кажеш, че тук е разковничето – това си е от мен
);
- чувство на състрадание и милосърдие, които да упражняваме на практика върху други хора;
- да се сприятеляваш (befriending) с непознатото и да бъдеш доволен от новите неща, които ти се случват;
- да се научиш да изразяваш вътрешните си преживявания;
- да обръщаш внимание на семейството и приятелите си;
- да балансираш между миналото, настоящето и бъдещето, но да живееш в настоящето;
- да овладееш изкуството на ограниченията, т.е. да си доволен от това, което имаш в момента;
- да намериш своя морален компас;
- да се научиш да се радваш на интимната си връзка;
- да овладееш силата на хумора;
- да откриеш вътрешния си център на спокойствието и да черпиш от него;
- как щастието влияе на твоето здраве;
- как да си създаваме щастливи спомени и да ги извикваме, когато не сме толкова щастливи;
Ако се съди по тези критерии, то щастието е лесна работа. Друг е въпросът, че човек е една сложна психо-интелектуална система, в която много от протичащите процеси са непредсказуеми.
Питах мъжа си дали е щастлив според тези критерии и той ми казва, че и без тях е щастлив. За себе си – не знам, страх ме е от тази дума. По-скоро си имам приоритети и временни проектчета, които гоня...Но знам, че няма да се чувствам виновна, че понякога ми е добре и без дете, макар че то е цел.
Та, това беше един малко дълъг начин да ви попитам: “
Щастливи ли сте, или просто сте добре?"
