Речта на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск 2008 в Станфордския университет
Никога не завърших университет. Всъщност да съм днес тук с вас е най-близкото до университетско завършване, до което съм стигал. Искам да ви кажа три истории от моя живот. Нищо особено. Просто три истории.
Първата е за свързването на точките
Напуснах колежа "Рийд" след първите 6 месеца там, но останах да посещавам курсове още година и половина. Защо всъщност напуснах. То е започнало още преди да се родя.
Моята биологична майка е била млада, неомъжена студентка и решила да ме даде за осиновяване. Тя вярвала много силно, че аз трябва да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било уредено да бъда осиновен от адвокат и неговата съпруга. Когато съм се появил обаче, в последната минута те решили, че не искат момче, а момиче.
Следващите в списъка за осиновяване получили обаждане посред нощ с въпроса: "Имаме непредвидено момче, искате ли го?" "Естествено", отговорили те. Моята биологична майка по-късно разбрала, че моята бъдеща майка никога не завършила висше, а баща ми никога не завършил средното си образование.
Тя отказала да подпише окончателните документи за осиновяване. Съгласила няколко месеца по-късно, когато моите родители обещали, че някой ден аз ще отида в университет.
И 17 години по-късно аз се записах в университет. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото Станфорд, и всичките спестявания на родителите ми от работническата класа се харчеха за университетската ми такса. След половин година не можех да видя ползата от всичко това.
Нямах представа какво искам да правя с живота си и как университетът ще ми помогне да разбера това, докато харча дългогодишните спестявания а родителите си. Така реших да напусна - с мисълта, че все някак ще се справя добре.
Беше доста плашещо по това време. Но, гледайки назад, това беше едно от най-добрите решения, които съм вземал. В момента, в който напуснах, можех да спра да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха, и започнах да посещавам тези, които ми изглеждаха интересни.
Не беше толкова романтично - нямах стая в общежитието, затова спях на пода при приятели, връщах
бутилки от кока-кола за 5 цента, за да си купувам храна, и ходех 7 мили през града всяка неделя вечер да се нахраня в храма Харе Кришна. Но ми харесваше. И повечето от това, с което се сблъсках, следвайки любопитството и интуицията си, се оказа безценно по-късно.
Нека ви дам пример. Университетът Рийд по-това време предлагаше може би най-доброто обучение по калиграфия в страната. На територията му всеки плакат, всеки етикет беше красиво изписан ръчно калиграфски.
Понеже не трябваше да ходя на задължителните лекции, реших посещавам тези по калиграфия. Научих за шрифтовете serif и sans serif, за разликите в пространството между различните комбинации от букви, за това какво прави типографията важна. Беше красиво, историческо и артистично - по начин, по който науката не може да го улови.
Тогава нямаше и най-малък изглед да приложа наученото в моя живот. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия компютър "Макинтош", си спомних всичко. Това беше първият компютър с красива типография. Ако никога не бях взел този курс, "Макинтош" никога нямаше да има множество и пропорционални шрифтове. И понеже "Уиндоус" просто ни копира - ако не бях напуснал колежа, нямаше да попадна на лекциите по калиграфия и персоналните компютри можеше да нямат сегашната си чудесна типография.
Естествено не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но е много ясно, гледайки назад с 10 години.
Вие също сега не можете да свържете точките, гледайки напред, можете да го направите, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.
Моята втора история е за любовта и загубата
Бях щастлив да открия какво обичам да правя рано в живота си. Воз и аз създадохме "Епъл" в гаража на родителите ми, когато бях на двайсет. Работихме много здраво и за десет години "Епъл" се разрасна от нас двамата в гаража до двумилиардна компания с над 4000 служители.
Ние тъкмо бяхме пуснали на пазара нашето най-добро творение – компютъра "Макинтош", аз бях станал на тридесет и тогава ме уволниха. Как можеш да бъдеш уволнен от компания, която си създал?
E, като се разрастваше "Епъл", наехме един човек, когото смятах за много талантлив и подходящ да управляваме заедно компанията. Около година нещата вървяха добре. Но след това нашите виждания за бъдещето започнаха да се различават и накрая станахме противници.
Управителният съвет застана на негова страна. Така на тридесет аз бях изхвърлен, при това много публично. Това, което беше смисълът живота ми като възрастен, си беше отишло. Беше опустошително.
Наистина не знаех какво да правя, чувствах, че съм разочаровал предишните поколения предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми бе предадена. Бях доста публичен провал и дори мислех да избягам от Силициевата долина, постепенно ми просветна – аз все още обичах това, което правех.
Това не се бе променило. Аз бях отблъснат, но още бях влюбен. И реших да започна отначало.
Не го разбирах тогава, но уволняването ми от "Епъл"% беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи.
Това ме освободи за началото на един от най-творческите периоди от живота ми. През следващите пет години започнах компания с име NeXT (следващ), друга компания – "Пиксар", и се влюбих в една удивителна жена, която стана моя съпруга. "Пиксар" направи първия филм изцяло с компютърна анимация – "Играта на играчките" ("Toy Story"), и сега е най-успешното студио за анимация в света.
При един забележителен обрат "Епъл" купиха NeXT и аз се върнах в "Епъл", а технологията, която създадохме в NeXT, е в основата на сегашното възраждане на "Епъл". Лорийн и аз имаме чудесно семейство.
Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях уволнен от "Епъл". Това беше ужасно на вкус лекарство, но пациентът имаше нужда от него.
Понякога животът те удря по главата с тухла. Не губете вяра. Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам, бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате.
Това е вярно както за работата ви, така и за любовта ви. Работата ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени е да вършите това, което смятате за страхотна работа. Единственият начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш.
Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите. Не се примирявайте. Като всички въпроси, свързани със сърцето, ще откриете, това, което търсите. А всяка добра връзка става все по-добра с годините. Така че продължавайте да търсите. Не се примирявайте.
Третата ми история е за смъртта
Когато бях на седемнайсет, прочетох цитат, нещо като това: "Ако живееш всеки ден сякаш е последният ти, някой ден определено ще си прав."
Оттогава поглеждам в огледалото всяка сутрин и се питам: "Ако днес беше последният ден в живота ми, щях ли да искам да правя това, което смятам да направя днес?" Когато отговорът е бил "Не" твърде много дни подред, знаех, че трябва да променя нещо.
Да помниш, че един ден ще си мъртъв, е най-важният инструмент, който ми е помагал да направя големите избори в живота си. Защото почти всичко – чуждите очаквания, гордостта, страхът от провал или унижение – става маловажно пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което наистина важно.
Да помниш, че ще умреш, е най-добрият начин да избегнеш капана на мисленето, че имаш нещо за губене. Ти си вече гол. Няма причина да не следваш сърцето си.
Преди година бях диагностициран с тумор на панкреаса. Дори не знаех какво е панкреас. Лекарят ми каза, че е почти сигурно , че това е нелечим вид рак и че ще живея още три до шест месеца. Посъветваме да се прибера вкъщи и да въведа нещата си в ред - начинът да ти кажат да се подготвиш да умреш.
Това означава да кажеш на децата си всичко, което си мислел, че ще можеш да им кажеш през следващите десет години. Да си сигурен, че всичко е уредено, така че да е лесно за теб и за семейството ти. Означава да се сбогуваш.
Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия - оказа се много рядък вид рак на панкреаса, който се лекува оперативно. Сега съм добре.
Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е така за още няколко десетилетия. Преживявайки това, мога да ви кажа с малко по-голяма сигурност: Никой не иска да умре.
Дори хората, които искат да идат в Рая. Въпреки това смъртта е крайната спирка, която очаква всички ни. И така трябва да бъде, защото е много вероятно смъртта да е най-доброто изобретение на живота. Тя е агентът на промяната. Тя очиства старото и прави място за новото - това, което в момента сте вие.
Съжалявам, че може да прозвучи мелодраматично, но вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот, не го ограничавайте от догмата на нечие чуждо мислене. Не позволявайте да бъде заглушен вашият собствен вътрешен глас.
И най-важното - имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. Те някак си вече знаят какво искате. Всичко останало е второстепенно.
Когато бях млад, в средата на 80-те, на задната корица на последния брой на списанието The Whole Earth Catalog ( Каталог на цялата Земя) беше сложена снимка на път на разсъмване. Отдолу беше тяхното прощално послание: "Бъди гладен. Бъди неразумен".
И аз винаги съм желал това за себе си. Сега го пожелава на вас - останете гладни: за нови познания, нови хоризонти и нови идеи. Останете неразумни - не спирайте да се движите в непознати посоки. Не оставайте при конюнктурната мъдрост и сигурност - те винаги са измамни. Смело приемайте предизвикателствата.
Благодаря ви много.
****
