Галиан, толкова добре те разбирам...! И не виждам нищо толкова ужасно в страха ти, в нежеланието да си част от подобни медицински манипулации, да повярваш, че животът ти за неопределено време ще бъде свързан с болници, с игли, с болка... Твоят живот, който до момента е бил толкова нормален...
Изправена съм пред същия страх. Израсла съм в болници и поликлиники (дете съм на лекар), но да вляза в тях от позицията на пациент ме изпълва с ирационален ужас. И, да, точно като дива котка, мяу страх ме е, мяу, ще ме боли ли, мяу, не искам, мамо! Признавам, че съм глезена, до сега винаги съм получавала желаното бързо, лесно и безболезнено. А сега...
Нещата не се оправят с времето. Минаха няколко месеца, но така и не свикнах с мисълта, че няма да изненадам някоя сутрин мъжа си с новината, че този месец сме успели. Имало е моменти, когато съм се питала дали не искам бебето просто напук, защото не става. Имало е дни, в които наистина ми е било толкова тъжно, че съм била близо до думите "Не искам дете, не по този начин". Сега, когато стъпка по стъпка напредваме и може би в началото на следващата година (живот и здраве!) ще можем евентуално да започваме и нашата процедура ИКСИ, ме крепи единствено мисълта, че имам голям шанс да избегна стимулацията и да действаме с ин витро матурация. Иначе страхът би надделял, бих плакала от страх, а това е нещо, което не мога да причиня на моят любим мъж, не мога да му причиня болката да вижда как плача и да се чувства виновен (интересно, но откакто минахме вододела "Азооспермия", аз спрях да плача - поне не заради това, че бебето не става ...).
Според мен да се страхуваш е човешко. Четенето на медицинските подробности около процедурата не прави нещата по-леки, напротив. Аз лично имам фобия от венозни манипулации. Не от игли, не от инжекции, от венозни манипулации. И то истинска фобия. Не ме питайте как съм изследвала хормоните си... В лабораторията той даваше иформация за името ми, ден от цикъла и т.н, защото аз не можех да говоря от ужас.
Сега чета за пълна упойка...
Страх ме е, да. Толкова много, че... Не мога да намеря думите. Моля се, моля се да не се наредя сред онези от вас, които са преживели това повече от веднъж. не знам дали бих имала сили.
Засега продължаваме, На инат. На игра. Една част от мен не вярва, че е реално, адна част от мен крещи за пощада... Но няма да се откажа. Аз съм 24 годишна глезана, която тропа с краче и иска да стане майка. На децата на този мъж, точно на неговите.
И така, на инат, продължаваме. Обаче ме е страх и никак не се срамувам от това. Разпънете ме сега. Но ако дългото ми изляние бъде емоционална подкрепа на някого, мисля, че си струва. Понякога дори едно потупване, една дума на съпричастност, е достатъчна, за да съберем сили и да продължим. Ами, Галиан, не си сама.