Уф, Мели, де да бяхме малолетни... да се скрием зад полата на мама и да разчитаме, че тя ще реши проблема
Но как да и откажеш, като виждаш, че се тормози от положението и че ако и "уйдисаме на акъла" (извинявам се за израза, ама точно така се чувствам), поне ще и олекне и ще е решила, че е направила всичко по силите си - както и доколкото може. А и не мога да я отрежа - неговата майка е. Тя и моята, дето уж е лекар, и тя едни глупости ми плещи, ама.. "Говорих е една колежка, и нейния брат бил така, ама пил някаква добавка за възстановяване на спермогенезата и се оправили нещата и сега си имат бебе, ще го пита и ще ти кажа какво е пил"
. Нея по лесно я режа, макар че знам, че иска да помогне и като няма как иначе...
Иначе - ние си действаме по нашия начин и сме ги оставили те да си правят каквото са си наумили, за да се чувстват по-добре. Ако не ми пречи - съобразявам се (оставих майка ми да ме заведе тяхната рехабилитаторка да ми гледа на кафе и да ми каже, че до 5 (месеца) ще се оправят нещата, а мама се усмихна "Видя ли, напразно се тревожиш"). Предполагам, че и те (и двете майки) си знаят колко е безперспективно, но поне не бездействат. А иначе няма как да си мълчим - трябваше ни информация за причината за трите спонтанни аборта на майка му, както и спермограма на брат му. И още нещо - срам ме е да го кажа, но разчитаме на финансова помощ от неговите родители
. Иначе, може да се наложи да почакаме за реализирането на мечтата, а аз просто не мога да чакам повече
- бездействието е разрушително...
Изобщо, може би трябва да пусна отделна тема, може би в емоционални проблеми, но... Толкова безпомощна се чувствам - като същинско дете, имам нужда от нечия силна прегръдка
И ако трябва да се конфронтирам с мама, вместо да се сгуша в ръцете и, когато я видя (веднъж в месеца), това ще ме довърши...