Ще бъда много откровена и ще ви напиша как аз ги виждам нещата с осиновяването. Подразбира се, че не ангажирам никого с тези си разсъждения. Обаче след една безсънна нощ се чувствам длъжна да ви разкажа за причината.
Това, което ме смути в началото, беше, че трябва да започнем да мислим за осиновяването преди да се превърнем в неадекватни емоционално хора. Оставам настрана факта, че съвсем не е задължително с всички да се случи точно това. Всеки случай си е индивидуален. Обаче, се налага изводът, че така или иначе осиновяването е нашето решение и алтернатива. Аз лично не мисля, че е задължително да започнем да мислим за осиновяване. Осиновяването не е алтернатива и компенсация. То не може да компенсира факта, че няма да имам собствено дете. Факт е, че много двойки и след като осиновят, продължават да опитват да имат свое дете. Осиновяването е друга опера, и то много по-сложна опера за мен от това да имаш собствено дете;с много повече тоналности. Казва ни се :не осиновявайте, ако не сте готови, ако не сте узрели, от съжаление, като компенсация, като милосърден акт. Извинявайте, но поради каква причина тогава да осиновя?! Заради самото дете? Ами, аз него въобще не го познавам, то е една непозната планета, която ме плаши ужасно много. Точно заради него не мога да осиновя. Заради това да съм майка? Много пъти съм се опитвала да си представя какво е това да си майка. Обаче никаква визуализация не помага. Забравя се също така, че има две спирки в това пътуване: Преди и След. Голяма част от принципите, които се изброиха поради които не бива да осиновяваме, предполагам и самите осиновили момичета са ги разбрали, след като са се оказали на спирката След. А на нас се казва, когато сме все още на спирката Преди, да го имаме предвид. Е, как да стане това? Защото това засяга едно голямо пътуване вътре в нас самите, промяната, "пречупването" на нас самите. Остава ни просто да се гмурнем в дълбокото и да усвояваме горепосочените истини в движение. Предполагам, че ще стигнем до тях. Друго нещо, което ме притеснява мен самата е, че в процеса на осиновяване трябва повече да включа разума си, т.е това да е разумен, съзнателен избор, който правя, за да няма после драми и за детето. Ами, сърцето, ако то откаже да се включи после?! Оттук идва моята драма и раздвоение. Не се познавам толкова добре, не съм абсолютно сигурна, че ще го заобичам на 1000 процента. А, и нямам право да рискувам.Това не е играчка, за да я върнеш в магазина. Освен това не съм сигурна, че любовта ми ще продължи цял един живот. Това е огромен ангажимент, огромна отговорност, на която не съм сигурна дали съм готова. Въобще не става въпрос за егоизъм. Вероятно, ще се включва и самоконтролът, за да помага. Със своето дете нещата са ми по-ясни, защото имаме от природата дадени 9 месеца, през които се подготвяме и тук инстинктите са много силни. Инстинктът е по-близо до сърцето, отколкото разумът. В нашето семейство например нещата не са съвсем ясни в това отношение. Ако зависи от мъжа ми, вече да сме си осиновили дете. Той просто иска да разбере какво е да си баща. По-добър е от мен, на едно дълбоко, инстинктивно ниво, със сърцето си е добър. При мен как стоят нещата? Ще го кажа в проценти, за да е по-ясно: 70 процента не съм готова за осиновяване. Моята доброта идва и от разума, не само от сърцето. Да постъпвам така, че да е правилно. Това означава, че ми предстои една вътрешна борба със самата мен, която не знам как ще завърши. Не знам дали някога ще бъда готова да поема такъв "дългосрочен ангажимент", без да се издъня някъде по пътя. Не се познавам дотолкова. Едва ли някой се познава напълно, може би просто се гмуркаш, ако си готов обаче. Не ми е ясно също така как се разбира за тази степен на готовност, кога настъпва. Фуси тук даде за пример своя приятелка, която не може да се пречупи за това да осинови. Ами, според мен на такава жена въобще не бива да и се натрапва идеята за осиновяване, защото само ще се чувства виновна. Трябва и доста време, за да направи своя избор, а той може и да не е осиновяването.
Има неща, които е по-добре да не знаем за себе си, една дълбока, тъмна, непозната, непредсказуема наша страна, която не познаваме и която играе по свои си правила. Някои неща е по-добре да не бъдат издълбавани и ровичкани толкова надълбоко, за да не боли така силно и да не се чувстваме изплашени от самите себе си. Защото това влече чувството за вина, чувството, че сме по-лоши от другите. А това е равносилно на себеотхвърляне. Поне аз не виждам полза от това.
И така, осиновяването за мен не е задължителната алтернатива на това, че няма да имаш свое дете. То никога няма да компенсира тази липса. Всеки намира своя начин да се спаси. За едни това е осиновяването, а за други - нещо друго. Това, че един е осиновил, не означава, че това е правилната рецепта за всички. Много сложни са нещата. Въобще не приемам идеята да се отиде в дом за деца, да се видят, да пообщуваш с тях и видите ли, ще ги заискате. Извинявайте, но това ми звучи все едно да отида в зоопарк и да ги гледам милите животинчета. Ходила съм, носила съм, но какво от това. Де, да беше толкова просто. Така, че нека всеки намери своя начин да спаси себе си, душата си, семейството си. А тези от нас, които не виждат засега в осиновяването спасение, не мисля, че трябва да се чувстваме по-лоши, по-егоистични и малоценни. Животът е многолик и многопластов.
Извинявам се за дългия текст, но трябваше да обясня как аз ги виждам нещата.
