Неее, мила, не ме разбра...
Имах предвид следното - ако не мислим достатъчно, ако не преценим добре собствените си сили, ако осиновим като жертви,като утешителна награда, тогава ще направим себе си нещастни, половинките ни също ще страдат, че ще отровим и живота на едно дете...

Важното за всички тук, ми се струва,е да имаме "добър и качествен" живот. С или без деца - лошо няма. Важното е да сме щастливи нали? Познавам едно от пишещите момичета тук, което много пъти ми е казвало "Ако не успеем с АРТ, сигурна съм, че няма да осиновя, просто не искам" - Чест и почитания! Евала, наистина, затова страшно си я обичам - знае какво иска и няма хън, мън. Ще е щастлива с мъжа си и без деца.

Познавам още едно от пишещите момичета тук, те се борят вече 6та година и продължават. Но междувременно чакат и осиновяване. Ами за мен това е положителна позиция -(казвам за мен - моля да го вземете под внимание )

Фоксче е третият ми позитивен пример.

От нас зависи да бъдем щастливи - това ми е думата

Близо месец четях темите тук и в бг-мама и плачех. Плачех, защото този вариант щеше да бъде компромис с желанията ми. Мечтата ми от дете е да имам 3 деца. Никога не съм отхвърляла варианта осиновено дете, но като ми дойде до главата, се оказах твърде неподготвена...
След този наистина труден един месец, реших, че не съм готова на тази стъпка, поне не на този етап от борбата.
Не можех да приема със сърцето си това решение, а смятам, че това е най-важно.
Както ти казваш: Дете се осиновява, когато напълно приемеш в душата си всички трудности, които следват от този акт. Аз не можех...
Мисля, че в процеса на борба за дете, човек израства. Тогава и мисленето се променя. Спираш да приемаш осиновяването като "резервен" вариант. То става прекрасен вариант да бъдеш родител. Когата този момент дойде, нищо не може да те спре.

White, това все едно аз съм го писала. С тази разлика, че ние не сме правили инвитро и се моля нашето малко чудо да дойде без да стигаме до толкова сериозен АРТ. Не знам в кой момент ще сме готови за осиновяване. Не искам да осиновя детенце като резервен вариант! Говорили сме с милото по този въпрос още в началото на опитите ни за бебе - искахме да основим след като родя поне едно дете, да растат заедно. Сега, като се бави това мое забременяване вече 3 години, не знам как бихме постъпили Някак естествено и планирано ми се струваше - забременявам, раждам едно, второ бебе и си осиновяване трето. Е да, ама човек предполага, Господ разполага.
На този етап, в който се боря да забременея, не знам дали няма Док да каже - инвитро, даваме всичко изкарано за мечтата си... не мисля, че бих дала нужната стабилност на едно вече веднъж изоставено детенце.
Аида, всеки човек си е егоист и никой няма право да съди друг за такива неща. Логично е да мислим за своето щастие - ако не сме щастливи, как бихме могли да направим друг щастлив? И аз искам дете, носещо най-хубавото от мен и любимия Какво по-естествено от това?

Разбрах те Фуси, но и ти ме разбери 
Трудно се рамкират нещата, върху това искам да акцентирам.
Готовите рецепти не действат и за хората, които са ги изпитали понякога, пък камо ли за различни модели двойки. Трудно е да се каже кога трябва да се спре въобще изобщо, дали след първото ИКСИ, дали след петото ИКСИ или когато природата те спре ... Всеки го решава тогава, когато му дойде времето ... И повярвай ми, всеки мисли, че решението му е обмислено и правилно.

Човек никога не знае. Нищо чудно момичето, което не иска да осинови след години да си промени възгледа си и да бъде щастлива с осиновено дете ... Понякога съдбата е безкрайно иронична ...
Та какво казваха, че било щастието? Добро здраве и добра философия за живота.
Или?

Понякога съдбата е безкрайно иронична ...

Така е за съжаление Като малка имахме комшии без деца. Гледаха си едно кученце. Докато пораствах подочух, че не могат да имат деца и тогава, с хлапашки акъл, си виках - "Ми като не могат да си родят, що не са осиновили?". И ето че на мен ми дойде на главата - сякаш като наказание за лекомислието ми тогава Скоро ми се случи и на мен да ми кажат - какво даваш толкова пари за котката си, а не вземеш да си осиновиш едно дете. Все едно ме ритнаха в корема - толкова ме заболя. И сякаш може да се сравни вземането и гледането на животинче с отглеждането на дете 
От цялата работа се поучих да не съдя хората така леко, защото никага не зная какво ще ми дойде на мен на главата и как бих реагирала аз в същата ситуация. Може би си е струвало да преживея тези проблеми за да израстна, но така ми се иска да не ми се беше налагало.

За мен осиновяването е много смело решение,много отговорно,иска се много сила на духа,много подкрепа и разбиране от страна на хората около теб.Сигурно има още десеттина неща,за които дори немога да се сетя в момента.
Мнението ми е,че семейството трябва да "узрее" за да предприеме осиновяване,да порастне,да повярва,че това е начинът ,пътят към щастието и равновесието в семейството.
Аз лично не съм готова да мисля за това,не съм узряла за идеята,но не казвам,че не бих размислила.
Но,ако реша,когато реша,ще се боря със зъби и нокти,ще използвам всички средства и сили за да успея.
Ще предпочета да живея с угризения,отколкото без дете!

Да, Фуси за пореден път провокира нашето мислене. Аболютно си права - трябва да погледнем философски по темата с осиновяване много навреме, а не когато ни побелеят косите. Само че в живота е различно, пример с нас ,на теория искаме да осиновим, то опрат нещата до действие - още не сме готови, при все че времето е свършило. /говоря за мъжката страна /. Незнам от какво зависи кога да се осъзнае човек - от интелигентност ли, от здрав разум ли, от благородство ли. За мен всеки сам си решава и после си носи последсвията.

От личен опит - осиновяването е дар божи 

Без личен опит, но съм убедена че е Дар Божи ...
П.С. Интересно ми е, че в 12-те си книги С.Н. Лазарев само веднъж в едно изречение говори за осиновяването. Като отговор на въпроса дали има отношение към неговата теория. /За тези, които не са го чели е автор на "Диагностика на кармата"/
Той казва - не, за кармата биологичното дете и осиновеното дете са еднакви ...

Мнението ми е,че семейството трябва да "узрее" за да предприеме осиновяване,да порастне,да повярва,че това е начинът ,пътят към щастието и равновесието в семейството.
Аз лично не съм готова да мисля за това,не съм узряла за идеята,но не казвам,че не бих размислила.

100 процента "за"!!! Темата ми основно е за това, да започнем да зреем по-отрано. За да не се налага после "със зъби и нокти", а да е леко и спокойно. 

Пак да кажа колко ви харесвам всички вас - умни интелигентни борбени жени 

Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?! Почвам лекичко да се чувствам виновна, че на тези години продължавам по този начин, а не се засиля да осиновя (не, не като компенсация!!!). Нещата са представени малко черно-бели тук. Излиза, че който се е спрял от процедурите и е предприел осиновяване (по свои си причини, не е задължително да съвпадат с тези на Фуси)се спасява от емоционално изхабяване. Аз лично сега, на 38, тръгвам по пътя на процедурите. И, повярвяйте, въобще не се смятам за изхабена, похабена или друго подобно. Да, боли, много; има мъка, много. Но няма да се спра, ако мога да имам свое дете. Не възприемам осиновяването като алтернатива (макар че съм си мислила по въпроса), т. е. дете на всяка цена. Засега съм на етап - мое дете. И не мисля, че, който не осинови, е егоистичен. Така, както не мисля, че, който е спрял с процедурите и е предприел осиновяване, е направил нещо много благородно и благотворително. Не виждам причина защо да не се съвместят нещата. Иначе, оправдателни причини за едното или другото винаги можем да си измислим. Точно по тази тема не може да има категорични и окончателни решения завинаги. Защото едва ли някой познава себе си толкова добре. Аз лично винаги съм бягала от черно-белите, малко клиширани разсъждения и никога не се оставям някой да ми внушава сви си истини за живота. Защото това, което за един е добре, за друг е много лошо и неподходящо нещо. Не можеш да кажеш на хората кога да спрат да искат да имат свое дете. Но можеш да намериш подходящо оправдание за себе си - защо ти си спрял. Така аз ги възпримем нещата.

Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?!

Да, само ти!

Благодаря ти, Евро, че внесе яснота! Сега ми е по-ясно колко не съм била права! Мислех, че тук всеки си споделя своя поглед върху нещата, но май пак ще се търси "твърдото ядро". Още веднъж ти благодаря.

Благодаря ти, Евро, че внесе яснота! Сега ми е по-ясно колко не съм била права! Мислех, че тук всеки си споделя своя поглед върху нещата, но май пак ще се търси "твърдото ядро". Още веднъж ти благодаря.

Именно, всеки споделя своя поглед, не налага мнение. Нито Фуси, нито Евро, нито ти.

Никога в този форум не се е търсило "твърдо ядро", аналогиите са обидни.
Моля темата да се върне в рамките на първоначалния замисъл, иначе ще се наложи да я заключа, а не ми се иска.

И аз те харесвам Фуси 

А и интуитивно усещам и още нещо, много присъщо за мен - не мога да търпя да бъда щастлива, да знам пътя към щастието и да не го желая на всички около мен, особено пък на хора на които държа. Е да, ама не винаги се получава. Явно всеки има път, който трябва да извърви ...

DivaRoza,
Сигурна съм, че темата на Фуси е от добро чувство ... Нейната позиция е интересна, защото е била и от двете страни на проблема. Докато ние нямаме още опита на родител. А не само тя, всичките ми реални и виртуални познати преминали през това решение се кълнят, че чувството е неописуемо. Аз само мога да предполагам засега. Надявам се някога да го изпитам ...
Иначе по отношение на толерантността, винаги съм била съгласна с твоите постинги.

OK, Мели! Само да поясня нещо и после да си тече темата пак. Предполагам е ясно, че не съм имала намерение тези оф-ове да се случат. Така на мен ми говорят нещата. Под "твърдо ядро" тук имах предвид приятелската лоялност, това не е обидно, никак даже. Но невинаги е обективно. Извинявам се още въднъж за недоразумението! Просто темата е доста тежка, а ние сме доста чувствителни и така стават нещата... Целувки! 

Чист Офф

Какво е моето мнение за форума и нашите "мисии" тук:
Място да споделим и обменим опит и съвети,
да спестим на ближния допуснатите грешки при нас,
да сме полезни със съвет и подкрепа,
да вдъхнем и да почерпим надежда!

DivaRoza, от всеки един твой пост си личи че си интелигентен и харизматичен човек, но аз често долавям и една щипка "бунтарство".

Само аз ли оставам с впечатлението, че Фуси лееекичко се опитва да ни наложи своето виждане, макар че все повтаря, че не е така?! Почвам лекичко да се чувствам виновна, че на тези години продължавам по този начин, а не се засиля да осиновя (не, не като компенсация!!!). Нещата са представени малко черно-бели тук. Излиза, че който се е спрял от процедурите и е предприел осиновяване (по свои си причини, не е задължително да съвпадат с тези на Фуси)се спасява от емоционално изхабяване.

Не, Рози, в никакъв случай не съм искала да накарам някой да се чувства виновен. Съжалявам, ако съм те засегнала. Тази тема я пуснах с най-добро чувство към всички пишещи и четящи момичета тук.  Правя го защото ви обичам до една и защото ежедневно виждам и чета мъката и болката ви и искрено страдам заедно с вас.  Вечер се прибирам в къщи, прегръщам сина ми и си мисля, защо има толкова болка и изплакани сълзи сред хората,които познавам макар и задочно.
Може би най-вече се обръщам към онези с над 6 годишна методична борба със стерилитета и преминалите през 4, 5 опита ин витро. Помислете за осиновяването като нещо отделно и паралелно, а не като алтернатива или - или. Не оставяйте тази мисъл за последния момент. Допуснете я в главите си, в сърцата си, говорете с партньорите си за това. Не се мъчете с години и години без дори да помислите сериозно за това. Освен това примерите, които дадох са с момичета, които направиха паралелно и двете неща.

Затова е темата ми - просто да помислите. Може би трябваше да напиша кое "преля чашата ми" и ме провокира да напиша тази тема. Миналата седмица, едно момиче се обърна към мен с въпроси по процедурата за осиновяване. Говорихме, тя беше съсипана, плачеше през цялото време, аз ревнах след нея на 15тата минута. В момента е на ... няма да пиша годините, те наистина нямат значение, но е с 5 неуспешни ИКСИ-та и 8 години последователна борба със стерилитета. Наистина е съсипана. Говорихме, говорихме, говорихме за всичко това, ма което ви написах. Тя самата казва - пристъпва към осиновяването като жертва, която заслужава възмездие. Не знам...

Пак повтарям - за всеки правилното решение е различно. Няма схеми и рецепти. Както каза Евро всеки споделя своя опит и мисли

В никакъв случай не съдя хората, които не искат да осиновят - Моля ви се! Точно обратното - решението да не искаш да осиновиш е достойно за уважение, защото показва че си мислил по въпроса,не си готов за това и просто не го правиш.

А, и за щипката бунтарство 
Не съм го усетила, но по принцип харесвам бунтарите. Затова е и форума - не да пеем всички в общия хор, а да се чуват различни мнения вкл. и тези, които не ни харесват.

кое "преля чашата ми" и ме провокира да напиша тази тема. Миналата седмица, едно момиче се обърна към мен с въпроси по процедурата за осиновяване. Говорихме, тя беше съсипана, плачеше през цялото време, аз ревнах след нея на 15тата минута. В момента е на ... няма да пиша годините, те наистина нямат значение, но е с 5 неуспешни ИКСИ-та и 8 години последователна борба със стерилитета. Наистина е съсипана. Говорихме, говорихме, говорихме за всичко това, ма което ви написах. Тя самата казва - пристъпва към осиновяването като жертва, която заслужава възмездие. Не знам...

Човек никога, ама никога не трябва да взима важни, генерални решения за живота си в момент на такава дълбока криза ... Още повече пък що се касае за съдбата на едно дете ...
И аз не знам, тази гледна точка ме ужасява, дано действително е плод на замъглено съзнание.

Една много деликатна тема....
Кога??...
Всеки човек и семейство са индивидуални в своите решения, разбирания, чувства, стремежи и т.н. Въпроса е човек сам за себе си (заедно с половинката си, естествено) да прецени кога и какво иска и дали да вземе изобщо решение за осиновяване.
Аз лично не виждам нищо героично в това да се бориш за собствено дете с всички възможни средства и нищо героично в това да решиш да осиновиш. Аз го намирам за човешко. Защото, човешко е да искаш да имаш деца, човешко е и да осиновиш.
Не смятам че трябва да има някакви граници, кога точно човек да премине към осиновяване. И какво означава това, че човек трябва да узрее, за да осинови?! Означава ли това, че всички неусиновили хора по света са неузрели?
Не мисля също, че една жена преминала през няколко АРТ процедури, задължително е емоционално и физически опустошена. Защото, както казах, всеки е индивидуален. Ако някой след два месеца неуспешни опити (по естествен път) реве и се тръшка и взима успокоителни, то така има и такива, които след 5 ИКСИ процедури се чувстват отлично и мислят трезво за бъдещето. Аз смея да твърдя, че след една инсеминация, едно ИКСИ и куп други изледвания и манипулации, всички не безболезнени и неприятни, се чувствам прекрасно, като физически, така и емоционално и не съм прибягвала до услугите на психолози и не съм пила антидепресанти никога.
Освен това , не мисля че един човек след като се чувства разрушен от всякъде е способен да вземе едно такова важно решение, като осиновяването. Това решение се взима, обмисля трезво, когато човек е решил че иска и може да осинови, че ще се справи, че това ще му донесе радост и ще го направи щастлив, и в никакъв случай тогава когато е на ръба на някаква депресия.
Аз лично за себе си и съпруга ми, мога да кажа че мислихме по въпроса и за сега твърдо сме решили, че няма да осиновим, нито ако нямаме свое, нито ако имаме такова.

Това решение се взима, обмисля трезво, когато човек е решил че иска и може да осинови, че ще се справи, че това ще му донесе радост и ще го направи щастлив

Оси,ето това влагам в думата "узрее",
когато се почувстваш готова и сигурна,че това е,което ще те направи щастлива(също и мъжът до теб).Когато сте сигурни,че можете да дадете на детето,което осиновявате обичта и всичко останало,което бихте  дали на биологичното си дете.
Всъщност аналогията ми беше такава,повечето от нас имат в мислите си ,било то надълбоко "Зрънце"-идеята осиновяване!Моето не е узряло,не съм готова.Нямах в предвид,че хората,които не са готови са неузрели.
Ти си взела ясно отношение по въпроса,за което ти се възхищавам!
На този етап немога да мисля за осиновяване,но ...кой знае някой ден?!
Искам да знаеш,че не се засегнах,просто исках да разбереш,че говорим за едно и също!

Анна, нямах предвид точно теб, като писах това, а изобщо, постоянно се говори за неузрялост... Явно тази думичка, не ми харесва.... Не си готов да мислиш по въпроса, не си готов да осиновиш, не си готов да вземеш решение... различни неща... и все се определят като неузлели, не може само когато решиш да осиновиш да си узрял... Когато му дойде времето и това ще решиш - дали да решиш и какво да решиш. Просто не му е дошло времето, явно. И това точно исках да кажа, няма определени времена тука, и граници, кога да бъде това. Когато му дойде времето. И не е задължително всички да бъдем опустошени от процедурите, а осиновилите да са си спестили всичко това.