Пиша тази тема тук, защото тя се отнася и за момичетата, които все още не са взели решение за осиновяване.

Тормози ме една тема от много време насам, да ви потормозя и вас малко... Преди да го прочетете, моля ви да имате предвид, че не съдя никого, напротив, написаното от мен е изпълнено с дълбоко искрено съчувствие и разбиране. В крайна сметка, аз също съм минала по този път и се старая да не забравям от къде съм тръгнала и през какво съм преминала.

В момента 2 мои много близки на сърцето ми момичета, подадоха документи за  осиновяване, вписани са в регистрите и чакат. Аз естествено, понеже много ги обичам, треперя, все едно на мен тепърва ми предстои. Докато чакаме, говорим
непрекъснато и обсъждаме всякакви варианти, естествено почти постоянна тема е темата за втория начин, връзките и подкупите. Засега и двете тъпеливо чакат.

Но докато чака човек да осинови, това го казвам от личен опит, постоянно и отвсякъде чува едно и също: "Няма да стане без връзки, хората чакат с години". Този лайт мотив се повтаря толкова често, колкото често чуваме другия такъв -  "Успокой се и ще стане".  Та човек волно или неволно, започва да мисли, че нистина е обречен, че наистина няма надежда един ден да прегърне детето си. И точно от чувство за безнадеждност и тъга, наистина са много хората, които плащат
подкупи, пазаруват деца и пр. Колко такива истории видях, просто не ми се говори.

Та, темата по която се тормозя от доста време насам е "Кога е време да помислим и за други варианти да станем родители и не само да помислим, а и да предприиемем съответните стъпки"

Още когато взехме решението за осиновяване, споделих това (май беше в Дир-ския форум) и тогава едно от момичетата каза, че след като се отказваме да имаме биологично наше дете, значи сме пораженци. Още тогава ме изуми тази постановка на въпроса и то не за друго, а поради простата причина, че осъзнах, че има "две течения" при решаването на този въпрос (има и трето де, да не искаш да осиновиш, ама това е друга тема и не я коментирам):
1. Да опитваш до последно с АРТ и когато всички възможности са изчерпани да пристъпиш към осиновяване.
2. Да спреш, независимо от шансовете и вероятностите и да осиновиш, а по- нататък да помислиш за АРТ.

Сега, естествено правилният отговор за всеки е различен, обаче знаете ли какво наблюдавам при момичета, предприели първия вариант. Откакто тръгнах по пътя на осиновяването лично съм се запознала с няколко настина опустошени от мъка момичета сътоветно с 8, 4 и 5 опита ин витро. Точно на вас не е необходимо да описвам, бездънната им мъка, отчаянието, изтормозените изхабени тела, изцедените взаимоотношения с половинките, душите им опънати като струни, които болезнено треперят при вида на бебе или бременна жена и най-вече обидата. Обида към съдбата, към живота, колко несправедливо е това, което се случва с мен, с нас. Защо на всички нормални хора се случва, а на мен не. Защо господ дава деца на хора, които ги пребиват и тормозят, а при нас, които ще обичаме безкрайно, детето не идва и не идва.
И когато всички тези емоции се натрупат, обидата към несправедливостта нараства и в крайна сметка, може би несъзнателно започваш да мислиш, че животът, съдбата, господ, за всекиго е различно, ти дължи поне едно хубаво нещо. Често този последен влак, това дължимо от съдбата се явява осиновяването.
И понеже животът ни го дължи, всяка процедура, всяко забавяне, всеки досег с администрацията по осиновяването ни дразни, ама ужасно ни дразни. Междувременно всеки, с който споделиш, че ще осиновиш дете, ти казва постоянната сакрална реплика "Няма да стане без връзки, хората чакат с години".
Ами не мислите ли, аз поне напълно разбирам това, че в един момент най-логичното нещо е да си кажеш "Майната му, не ми пука от нищо, дреме ми кое е незаконно и кое не, дреме ми кое е морално и кое не - искам си детето, независимо как и по какъв начин". И така търсиш връзки, плащаш подкуп и предреждаш още 100 души, които също чакат да осиновят. Търсиш агенции, купуваш си дете чрез припознаване или непълно осиновяване.
Можете ли да осъдите тези момичета? Аз лично нямам сърце...

Обаче, работата е там, че участвайки в подобни сделки, ние също ставаме част от порочната част на държавата. Ние ставаме онези, заради които осиновяванията се бавят, а хората чакат. Ние ставаме част от търговията с деца...

Та! Поантата на темата ми е - Докога трябва да чакаме, за да не позволим болката ни:
- да разруши взаимоотношения на които държим
- да замъгли съзнанието ни, така че да попречи на адекватни решения
-  да надделее над почтеността ни.

Понякога да знаеш кога да се откажеш не е признак на слабост, а на мъдрост. Това го казвам най-общо, валидно е в този случай, валидно е и за мен самата, защото сега си стягам куфарите, хващам самолета и оставям зад гърба си чуждата държава и човека, който беше някога любовта на живота ми и се прибирам в България да започна живота си на чисто.

Когато душата и тялото ти изнемогват, няма смисъл да се бориш само за да не си пораженец. Понякога новия път носи ново щастие.

Фуси, разрева ме ... 

Гарата е същата, само сменихме перона. Ако не успея с Арт-а, ще стана родител по един или по друг начин. Извинявам се, че го признавам.

Фуси, винаги уцелваш десятката!

Рони, сама, но надявам се не самотна!
Прегръщам ви момичета!

Не съвсем по темата, но ще направя връзката по-долу.

В последните две седмици с мен се случват чудеса - откривам, че в България ИМА действащо здравеопазване (колкото и странно да звучи). Не се мотая от кабинет на кабинет, не губя време и пари, помагат ми ефективно (за сега) и БЕЗ някой някъде и по какъвто и да е повод да е поискал да му платя повече от 1,80 лв.

Фуси, може би и там в тази система ще му дойде времето всичко да се канализира и да си дойде по местата. За това са нужни хора. Не познавам системата (а скоро по всичко личи ще ми се наложи), но се надявам и там да срещна чудеса. Подлежим на промяна - хора сме, ама първо трябва да бръкнем и пипнем по собствените си жички.

ПП Наистина, дълбоко съчувствам на тези момичета, които имат толкова неуспешни процедури зад гърба си. И до голяма степен (за себе си) не мога да ги разбера. Аз не бих могла толкова пъти да се надявам и да умирам. Не бих могла. Дала съм си само една възможност - каквото Господ даде.

Явно живееш в друг свят
Нам
 мен направленията ми ги де
ават с такъв зор все едно ми дават пари.
И

А касата какво поема-почти нищо

А касата какво поема-почти нищо

Изобщо не е потемата, за което се извинявам на Фуси. Проблемите, които боря в момента НЕ са репродуктивни.

Наистина вярвам, че може да се постигне нещо без да даваш под масата. Може да е по-трудният начин, може да се чака, може да не се успее бързо, но това е МОЯТ начин.
Не съдя никого, ама изобщо. Аз имам къс път в чакането на бебе в сравнение с повечето момичета пищещи тук. Мога още да чакам, но за някой това сигурно е адска агония. Всеки решава сам за себее си. Изразих мнение и надежда, че нещата могат да вървят и без да ги буташ.

Какво бутане, какви пет лева, какво плащане под масата при лечение на репродуктивни проблеми, че нещо не вдявам? Повечето от клиниките за лечение на стерилитет са частни, някои работят със Здравната каса, но тя поема доста малко от изследванията, както и лекарствата за един опит инвитро, къде дойде бутането под масата тук точно.
Фуси говори за нещо друго - кога да направиш избора, дали по някога не сме прекалено вторачени в единствената цел - да имаме наше биологично дете на всяка цена и когато не се получи излизаме от борбата душевни инвалиди, които не са в състояние да дадат пълноценно детство на едно осиновено дете и дали не е по-добре по някога да кажеш край преди да си стигнал до дъното и да си се превърнал в емоционален труп.
Така го разбирам поне аз, като се извинявам на Фуси, ако тълкувам думите й погрешно.
Но всеки човек прави собствения си избор и само той знае, каква му е хавата

А ко трябва и в частните клиники да "бутаме под масата" докъде ли ще издържим финансово8
( НЕ ЧЕ МАЛКО СИ ПЛАЩАМЕ)

Абе девойки , всъщност говорих за бутането, пререждането и така нататък при ОСИНОВЯВАНЕТО.
Говоря за тези думи на Фуси:
Ами не мислите ли, аз поне напълно разбирам това, че в един момент най-логичното нещо е да си кажеш "Майната му, не ми пука от нищо, дреме ми кое е незаконно и кое не, дреме ми кое е морално и кое не - искам си детето, независимо как и по какъв начин". И така търсиш връзки, плащаш подкуп и предреждаш още 100 души, които също чакат да осиновят. Търсиш агенции, купуваш си дете чрез припознаване или непълно осиновяване.
Можете ли да осъдите тези момичета? Аз лично нямам сърце...

Може би аз не съм го написала ясно, за което се извинявам, но темата според мен не е за подкупите, които се дават в сферата на здравеопазването. За последен път уточнявам, че се надявам, така както срещам в момента добро отношение и желание за помощ в здравеопазването, в решаване на НЕРЕПРОДУКТИВЕН проблем, така да срещна разбиране и при предстоящата ми процедура за ОСИНОВЯВАНЕ на дете.
Айде, от мен лек ден !

ММдааамм, темата ми наистина въобще не е за подкупите.
Темата ми е за това, кога да допуснем не само  в главите си, а и на практика да предприемем стъпки за друго решение на репродуктивните си проблеми.
Фоксче ме е разбрала съвършено правилно.

Защотоооо....
Сега ще го напиша малко грубичко. Ако оставим мисълта за осиновяването като последен влак ще осъмнем един ден на 45 и ще искаме дете тук, сега и веднага. Ще осъмнем изхабени и изтормозени - точно както описва Фоксчето. Много е възможно да го отнесе и детето, защото ще започнем да се приемаме като жертви на съдбата, а него като нашата награда, която ни дължи отплата за мъките.

Момичета,

С мъжа ми на този етап не сме говорили за осиновяване, но аз лично съм си мислила. Според мен всеки, който има репродуктивен проблем-малък или голям се е замислял.
Но аз за друго пиша, една случка в моето детство:

Бях на 11 когато ме оперираха от апандисит (така ли се пише?!) и лежах в Пирогов. Там имаше едно момченце на 3г, Кико се казваше. Изоставено дете. Живееше в Пирогов незнайно защо. Майка ми плака за него месеци наред. Искаше да го осиновим. Моят брат тогава беше на 4г и майка ми беше готова да вземе още един луд палавник.
Понеже баща ми е по-уравновесен и мъдър, една вечер ни събра и каза, че Кико трябва да отиде в семейство, което нямат дечица, а много искат. Ние не разбирахме какво означава това и се нацупихме. Майка ми няколко пъти плака и ходи в Пирогов да вижда детето.

Не знам дали е смелост или благородство или какво да се решиш да осиновиш.
Но ако стигнем до там, ще плащам и ще подкупвам колкото мога. Парите не са най-важното, важно е тяхното количество.

Фуси, след второто си неуспешно ИКСИ и едни неуспешен замразен трансфер след това започнах да мисля дълбоко по темата за осиновяването.
Близо месец четях темите тук и в бг-мама и плачех. Плачех, защото този вариант щеше да бъде компромис с желанията ми. Мечтата ми от дете е да имам 3 деца. Никога не съм отхвърляла варианта осиновено дете, но като ми дойде до главата, се оказах твърде неподготвена...
След този наистина труден един месец, реших, че не съм готова на тази стъпка, поне не на този етап от борбата.
Не можех да приема със сърцето си това решение, а смятам, че това е най-важно.
Както ти казваш: Дете се осиновява, когато напълно приемеш в душата си всички трудности, които следват от този акт. Аз не можех...
Мисля, че в процеса на борба за дете, човек израства. Тогава и мисленето се променя. Спираш да приемаш осиновяването като "резервен" вариант. То става прекрасен вариант да бъдеш родител. Когата този момент дойде, нищо не може да те спре.

Но ако стигнем до там, ще плащам и ще подкупвам колкото мога. Парите не са най-важното, важно е тяхното количество.

Ето затова говоря, точно за това!

"Ако стигнем дотам"  . До къде, до дъното? Само хора на дъното ли осиновяват...

Аида, миличка, не искам да те нападам. Просто уцели право в десетката - сори  . Темата ми е за това, как да променим точно това мислене. Заради самите нас и заради децата, които ще отглеждаме.


Мира, ужасно харесвам хора като теб, които мислят с главите си и преценяват реално силите си.  .

Осиновяването не е благородна постъпка. Истината е, че то е решение на репродуктивния ни проблем. Това е другата беда, когато осиновителите се преживяват като благородници

Фуси, ще бъда напълно искрена с теб и всички тук.

Да, за мен в момента осиновяването е дъното. Аз съм млада и може би трябва да поживея още та възгледа да ми се промени. Бихме опитали всякакъв АРТ метод докато ни издържат силите и парите. Питаш колко е това? Не знам, наистина не знам.

За мен наистина осиновяването е резервен вариант. Съдете ме, кажете че не съм права...Не мога да го променя, защото в мен има нещо животинско, което иска детето да се откъсне от мен, да има моите очи, моят луд характер, ината на мъжа ми...
Спирам да пиша по темаа, защото не съм сигурна колко е редно да се меся, а не искам да нараня никого. Ще преживея още и ще видим каква песен ще запея след време..

Аида, тук всички сме нормални хора, няма никой да те съди  . Чудесно е че пишеш каквото мислиш, а още по-чудесното е че мислиш 

Може би наистина трябва да мине време, все още сте в началото на пътя и сте млади. Дай боже да не минете през повечето от нещата, през които са минали момичетата тук. Но съм убедена, че човек, който смята, че осиновяването е дъното, не е готов и не трябва да осиновява. Ще направи ужасно нещастно едно дете.

Успех мила

П.С
От личен опит - осиновяването е дар божи 

Аз бих си осиновила дете даже две никакъв проблем но мъжът ми е против -нямало да бъде наше

Но всеки човек прави собствения си избор и само той знае, каква му е хавата

Фуси успя и в моята рана да бръкне дълбоко ...

Аз също не мога да отговоря кога е точния момент за мен ... знам че ще се случи, но кога и как все още не знам ...
Иначе на теория съм много силна ... Ако зависеше само от моето решение, не бих дала и лев за АРТ процедури и бих пристъпила на секундата. Въобще не ме интересуват никакви гени.
Но има едно голямо НО. Мъжът ми не е готов. Той е млад, здрав, прав и иска собствено дете. Това е. Засега. Трудно ми е, тежко ми е, но го обичам и ми е трудно да направя може би тежък избор.
Няма еднозначни отговори в този живот Фуси, особено за трудните решения ...
 

Мери разбира се че няма, то и аз с това почнах

естествено правилният отговор за всеки е различен

Важното е човек да ги мисли тия работи, защото после количеството нещастни хора се увеличава главоломно 

Количеството на нещастни хора зависи от качеството на участниците във взаимоотношенията, а не от статута им на осиновители, осиновени, биологични родители или биологични автори ...