Пиша пост фактум, защото решението вече е взето, но темата ми се струва важна.
Аз също съм отказвала дете (
http://www.zachatie.org/index.php?option=com_smf&Itemid=40&topic=6683.0). Казвам аз, защото съпругът ми беше напълно готов да осиновим въпросното момиченце, но аз не можах да преглътна произхода й. Не се гордея с постъпката си, никак даже, но съм убедена, че решението ми тогава беше правилно. Слава богу, господ беше добър, че ми позволи да разбера абсолютно случайно, че момиченцето веднага след това беше осиновено от прекрасни хора, които я обожават и обичат от първата секунда. Това и трябваше да се случи, защото детето е прекрасно - господ си знае работата.
Също в чест на истината трябва да призная, че до ден днешен изпитвам вина, за отказа си.
Но не можеш да осиновиш от съжаление или по милост. Не можеш и да осиновиш с резерви и с надеждата,че някой ден ще заобичаш детето, въпреки резервите си. Това не бива да се допуска в никакъв случай. Ще пострада само и единствено детето, защото ще расте до недоволни и съмняващи се родители, които никога няма да го допуснат на 100 процента до себе си. Затова, майчета, дори да имате най-малкото съмнение , че ще можете да обичате едно дете - не го осиновявайте. Както беше писала една мнннного умна жена в бг мамата:
"Време е да осъзнаем, че осиновяването не е акт заместващ раждането на едно дете. Различно е. Изисква различен поглед, различен ангажимент, различно търпение, различен подход още в началото."
Ще напиша нещо, пък ме мислете за каквато искате, безчувствена, студена, каквато и та е ...
Когато видяхме Никола за първи път той беше зелен на цвят (честна дума. просто никога не беше виждал слънце, нито чист въздух)и силно кривоглед. Нито беше най-красивото, нито най-симпатичното бебе, което бях виждала. Нищо не ми трепна, нищо не ми се обърна, нито се разплаках от щастие, нито се зарадвах. Просто най-обикновено бебе. Решението, че ТОЙ ще бъде нашето дете взехме около 3 минути след като го видяхме. За Калин не знам, моето решение беше изцяло рационално (макар че съм доста емоционален, на моменти лудичък, човек). Това беше здраво бебе и аз не можех да искам нищо повече.
Любовта дойде по-късно, бавно и постепенно. Сега, всеки ден си казвам, че не мога да го обичам по-силно, и още на другата сутрин разбирам, че не съм била права.
Сега, за осиновяването на дечица с леки или тежки здравни проблеми. Мисля, че решението на Qwer е вярното за нея. Всеки трябва да преценява докъде му стигат силите. Важно е точно в този момент да не се надценим, защото в залог е живота на едно абсолютно беззащитно същество.
Момичета, пак ще повторя, осиновяването не замества раждането. Кагато роди собственото си дете (предполагам), жената изгражда 9месечна връзка с него. Като второ и основно, разчита на собствените си познати гени. Може да е примитивно, елементарно, но е така и който каже че не е , едва ли ще бъде напълно искрен. Затова когато рожденото ни дете се разболее, да не дава господ, е едно. Когато ти показват едно напълно непознато бебе със здравословен проблем е друго.
Травмата от дългогодишен стерилитет е достатъчно силна, че човек да стартира една нова драма- осиновяване на дете със здравословен проблем с неясен изход. Трябва да си много силен за да предприемеш такава крачка. Аз например незнам дали имам тоя кураж, май по-скоро не. Има такива хора, в бг мамата например това са Ивка10, Мародиди, Кдимитрова и може би още някой, когото пропускам. Слава богу на всичките дечицата се оправиха напълно и са добре. Но те вярно са преценили силите си. Ужасно е да не можеш да различиш дали наистина си силен или просто ти се иска да бъдеш такъв.
И последно - за роднинското мнение.
Позволявам си да дам примера с Фоксчето, защото тя самата е споделяла тези факти публично във форума. Ако си спомняте нейната майка в началото беше категорично против акта на осиновяване въобще (сега се кара с другата баба кой повече да гледа Исето, ама карай
). Но нашето момиче рече - животът си е мой и след години няма ти да стоиш в празна къща самотна. Не я послуша, двамата с мъжа и решиха и край! Важно е, много е важно да имаш родителска подкрепа, обаче нашето щастие си е наше дело и ние сами го градим, не родителите ни.
Аре че се запленснах. Целувки на всички