Здравейте момичета! От доста време чета форумите, но досега никога не съм писала - даже и регистрация не си бях направила. Преди секунди прочетох "Сигурно го заслужавам" и се разплаках. Защо ли? Защото сякаш видях себе си. Омъжена съм от 2005 година и все още нямаме дете. По моя вина. Или поне аз така го приемам и ми тежи. През далечната 2001г. бях на 18. Млада, надъхана с надежда за живот, щастлива, влюбена и пр. Имах сериозна връзка. Две години бяхме неразделни и много щастливи. И така до 07.02.2001 когато ми закъсняваше вече 10-на дни. Въобше не мислех за бременност. Мислех, че е грип - все пак беше зимата и се настива лесно, а и ние уж се пазехме. Да обаче повръщах постоянно, ставаше ми лошо когато майка ми готвеше, пиех само тоник - от всичко друго ми се гадеше и спях почти постоянно. И така, на 07.02.2001 майка ми се прибра с един тест за бременност и ме накара да го направя. Беше 10ч вечерта. Казах и, че няма за какво да ми е този тест, пък и те се правят сутрин, но тя настоя. И за мое най-голямо учудване двете черти излязоха с еднаква бързина. ПОЛОЖИТЕЛЕН! Веднага реших, че за аборт няма да мисля въобще. Да обаче майка ми нещо е подозирала и след една седмица говорене и увещания най-накрая успя да убеди приятеля ми, че сега не е времето и трябва да го махна. И така - на 18.02.2001 бях пред кабинета и чаках доктора да дойде за да ме "изчисти". Това беше най-кошмарния ден в живота ми. Плачех за бебето, чийто живот отнемах без право, плачех за себе си, защото знаех какъв риск поемам,плачех от болка...И така, всичко мина. Никога не забравих този ден и се бях зарекла, че няма да допусна да ми се случи втори път. Впоследствие с "гаджето" се изнесохме на квартира по негово настояване. Но това настояване си е имало цел. През Юни 2001 отидохме на почивка. Пиех противозачатъчни и бях спокойна. Прибрахме се щастливи, отпочинали и доволни от живота ни заедно (или поне аз така си мислех). Да обаче като ми свършиха хапчетата края на Юли се мина доста време, а цикъл отново нямаше. Реших, че е от хапчетата и отидох на лекар напълно спокойна. ДА ама НЕ, както се казва. Когато докторът ми каза, че отново съм бременна щях да припадна. Беше абсолютно невъзможно и нелогично. Та нали пиех хапчета. Е да пиех ги ама явно си е вярно, че всяко правило си има изключения. Прибрах се вкъщи и казах на всички, че отново съм бременна и този път въобще да не си помислят да ми говорят за махане. Ще имам бебе и точка! Запланувахме сватбата!Баба ми ни даде нейният апартамент, за да не плащаме квартира, пък тя отиде на село. Приказка. Отидох за 2-3 седмици при родителите му за да си почина малко, а пък той си остана вкъщи - нямаше как да вземе отпуска. И точно тези 2-3 седмици се оказаха фатални, или донякъде ме спасиха - и аз незнам вече. Като се прибрах разбрах, че господинът през времето докато аз бях при майка му и баща му е бил толкоз влюбен, че дори не се е старал да се крие - водел я е в апартамента ми, виждала ги е майка ми и т.н. Като се прибрах, той излизаше без дори да се интересува дали имам нужда от нещо - отиваше при нея, а аз трябваще да седя вкъщи - бременна и сама да го чакам. Обадиха ми се, че съм приета студентка и пред мен се изправи най-голямата дилема - живота ми, бъдещето, образованието и свободата да се развия, или живот с човек, който не ме обича, не се интересува от мен и от дедето което е направил. Когато му казах, че съм приета студентка, той се обърна пренебежително и ми заяви - " Еми заминавай, по-добре. Тъкмо няма да ме вържеш с дете, което дори незнам дали е мое!" В този момент взех окончателното си решение - заминавам и ще махна детето. Така и направих. Може би взех правилното решение. Може би... 2 години след това срещнах съпруга си. След още 2 се оженихме и вече 2г искаме бебе. Искаме, ама няма. Лекувам се, но какво ли ще излезе. 2 пъти ми беше даден шанс, а аз го отхвърлих с лекота, а сега плача. Плача, защото съпругът ми не го заслужава, защото осъзнавам грешките си и съм безсилна да променя миналото си, защото позволих на един човек който никога не ме е обичал да провали живота ми....или сама си го провалих????