Много искреност,разбиране и навременна подкрепа получих от всички вас.Щастлива съм,че най-после мога да ви отговоря с позитивизъм и хубави летни новини.Щастлива мама съм!Имам прекрасен осиновен син!А в тялото ми расте живот!Забременях в първия цикъл след осиновяването!
Отношението ми към бременността е особено...Не говоря за нея,не мисля дори...Не гледам в монитора при прегледите,не я обсъждам с никого.Пазя се много,слагам ежедневно фраксипарин.След осиновяването изпаднах в страхотен стрес.Детето беше много кротко,спеше,хранеше се и сякаш правеше всичко възможно,за да ми каже:"Мамо,спокойно-лошото свърши.Намерихме се,вече сме заедно...".Аз обаче спрях да ям и отслабнах силно,спрях да спя,за да слушам дишането му нощем.Станах изключително непохватна и се блъсках в стени и предмети.Цялата покрита със синини,плачех,защото си мислех колко лоша майка съм.Някъде тогава съм забременяла.Така и не помня дата на последна менструация и терминът ми е приблизително определен.Искам само да кажа нещо на онези от нас,които продължават да се борят и с това приключвам с въпроса за бременността ми-може би след като се роди бебето,ще събера смелост да пиша.
Не забременях,когато бях на двадесет и няколко.Не забременяк при всички многобройни икси опити и инсеминации.Нито веднъж нямаше имплантиране,дори миниатюрно покачване на чхг,което да покаже,че между нас става!Миналата година имаше две спонтанни,последователни забременявания,които приключиха в 6-7 седмица,въпреки че отначало знаех и вземах всички мерки да задържа бременността.
Забременях сега,в средата на тридесетте,толкова неочаквано,че и аз не мога да повярвам.Ако Господ е милостив и ми е писано-за 10 месеца ще стана мама на двама!
Искам да разкажа за Него-нашето Слънчице!Оставаха два месеца до изтичане на документите ни за регистрация като осиновители.От Регионалната Дирекция в нашия град получихме писмо,с което социалните ни уведомяваха за изтичащия срок.Втурнах се да събирам документи,за да подновя регистрацията.И тогава дойде обаждането-от най-далечния възможен град ни казаха,че сме одобрени за осиновители на 10-месечно момченце.Не ни дадоха никаква друга информация и искаха да отидем на място,за да ни кажат повече.И тогава дойде може би най-големия стрес в живота ми.Мъжът ми-инициаторът за подаване на документи,категорично отказа осиновяване.Искаше да откажем детето по телефона!!!Каза ми :"Мечтал съм да те изпиша от родилното,да те посрещна вкъщи с новороденото,не искам осиновено дете$.Плаках,молих,говорих...Единственото,което постигнах,беше съгласие да отидем на място и да откажем детето лично.
През цялата дълга нощ,в която пътувахме, си мислех как това е края на борбата за рожба,на брака ми и на целия ни съвместен живот.Знаех,че няма как да остана с човек,отказал реализирането на мечтата ми за дете.Мислех си как аз можех да давам яйцеклетките си,да се подлагам на всички изследвания,да търпя всичко,а той да не пожелае да единственото предложено ни детенце.На сутринта,мълчаливи и далечни, в непознатия град,изчакахме да отворят социалната Дирекция и там служителите изобщо не допуснаха,че може да не отидем в местния дом и да не видим детето.Дадоха ни лист с напечатана за него информация,мъжът ми отказа да го погледне.После тръгнахме-съпругът ми нямаше избор,освен ако не искаше да направи сцена.Стигнахме в дома и една леличка донесе бебето...И стана Чудо!
Мъничето,никога невиждало мъж,протегна ръце към съпруга ми...А той-никога непрегръщал бебе,го пое...От този миг всякакви опити да разговарям с единия или да гушна другия бяха напразни.Седяха си,вглъбени един в друг,а аз смаяна,не можех да мисля изобщо.След като изтече единия час за първа среща и излязохме,веднага ме попита-Ще си го вземем,нали?
Ами да,ще си го вземем,но за мой срам аз изпитвах огромни притеснения.Детето беше болно.При всяко вдишване мъчителни хрипове разтърсваха телцето му.Лекарят на дома твърдеше,че му няма нищо.Ден по-късно се оказа тежък бронхит и назначиха антибиотици.Малко след това узнахме,че за последните месеци са се редували всякакви проблеми с дихателните пътища и са сменени десетина антибиотици.Клатеше се...Знаех,че е характерно за тези дечица,но е стъписващо да го видиш за пръв път.Външният вид на детето беше...Да кажем,че беше силно различен от нас.Осиновяването нямаше да е тайна,но как щеше да се чувства сред други деца?А най-много ме притесни,че в доклада,който мъжът ми отказа да прочете,пишеше за заболяване на сърцето,което не знаех нито дали,нито как се лекува...
На всяка моя дума мъжът ми вадеше контрааргумент.
-Заболявания на дихателната система-ами при тая липса на грижи ...
-Клатенето-нормално,като не го е прегръщал никой...
-Външният вид-ами не сме го създали ние,че да прилича на нас.Ама пък е красииив!(последното хич не беше вярно
)
-Заболяването на сърцето-ааа,нищо страшно.И аз съм имал това като малък,отшумява с годините...
Вечерта в хотелската стая мълчахме,изтощени от емоции.По телевизията даваха репортаж за домовете в България.Съпругът ми каза:Давай да го спасяваме нашия...И след малко добави:Или той да спасява нас...
Това беше...Събраните за подновяване на регистрацията документи отидоха за осиновяването,преодоляхме разни съдебни пречки с отмяна на дела,ваканции на съда и и няколко дни преди да навърши годинка детето ни си дойде в къщи...
Броени месеци оттогава и синът ни е неузнаваем.От заболяванията няма и следа.Клатенето спря почти веднага.А различният му външен вид?Това е най-удивителното-малкият се превърна в копие на баща си.Външност,навици,темперамент-все едно гледам умалена проекция на съпруга ми.Едва ли е нужно да казвам,че първата му думичка беше $тати$.Обикновено непознати,които ни виждат, казват на мъжа ми:момченцета приличат на майките,а вашия изцяло на вас.На което той отговаря:Ааа,не-щур е като жена ми
.Синът ми е винаги усмихнат,лъчезарен и много любвеобилен.Често както си играе и вилнее насам-натам-спира,отправя ми хитра усмивка,идва при мен-гушка ме и ме целува.И аз се превръщам в топчица щастие...Това е краят на моята история.Оказа се,че никъдето все пак има край...И аз го дочаках...
(извинявям се,имах проблеми с кавичките и препинателните знаци)
