Еееее, цял роман ще трябва да напиша
.
Виж, аз смятам себе си за много емоционален човек, но в моменти на изпитания, някак си се смразявам и започвам да действам като робот.
Първата ни среща с Никола, беше всъщност трета поредна среща с детенце, което ни предлагат за осиновяване. Никога не съм вярвала, нито съм очаквала, че в момента, в който видя детенцето, което ще осиновим, ще го разпозная със сърцето си. Затова и очакванията ми не бяха като за сапунена драма. Още повече, че вече бяхме минали през изпитанието да откажем две дечица и аз изпитвах ужас, че това отново ще се повтори.
Денят преди да го видим, претрършувах целия нет, за давидя как изглеждат бебета на неговата възраст. Звъннах на Джам
да я питам, какво трябва да правят бебетата на неговата възраст. Ей такива работи - опитвах се да се подготвя.
В самия дом, бях като парче лед - нито се вълнувах, нито се притеснявах. Явно това е бил защитна реакция. Когато ни го донесоха, той беше жълт като лимон, доста кривогледичък... абе и по-красиви и симпатични бебета бях виждала. Нищо не ми трепна, нищо не ми се обърна, нищо не изпитах, честна дума, но 4 минути след като го видяхме, знаех със сигурност, че това е сина ми.
Не изпитвах абсолютно нищо към това детенце, но поставих национален рекорд по събиране на документи - 3 дни. Видяхме го в четвъртък сутринта, в понеделник документите ни бяха комплектовани и подадени в съда.
Убедена съм, в това което казвам, любовта идва постепенно, майчинското чувство не се появява за един миг. То идва полекичка. Първите дни например, нямах нищо против, някой да го гушка, да го целува и т.н. Ела да ме видиш сега
- гледам като ранена пантера и го давам само на определени хора
. Балми, споко, ти си наш човек
Между другото, само да спомена, че в момента, в който вземете решение за осиновяване на конкретно детенце,ако са минали 6 месеца от подаването на документите ви, следва да извадите отново целия комплект документи.