Мили момичета,
Предлагам ви един текст, който ми направи впечатление и бих желала да го споделя с всички настоящи и бъдещи новоизлюпени майки и всички други, които имате време и желание да прочетете.
Подтикната от някои споделени чувства от мамите в седмичната тема, в началото исках да препиша отделни цитати (както съм правила и преди), но в крайна сметка реших да постна няколко цели пасажа от първата глава и предговора на една, според мен, интересна и полезна книга – „Изкуството да бъдеш родител” от д-р Фицхю Додсън (световноизвестен американски психолог, преподавател и писател), издателство „Колибри”.
Глава 1
„МАЙКИТЕ И ТЕХНИТЕ ЧУВСТВА
Повечето от ръководствата за отглеждане на деца най-напред обясняват що е бебе и как да се грижим за него. Те пренебрегват чувствата на майката. Според мен това е голяма грешка.
Майките, с които разговарям от години като пациентки – а също и като приятелки и колежки – ми казват, че когато се роди първото им дете, когато се приберат от болницата и започнат да се занимават с него, не са никак сигурни в себе си. Както се изрази една от тях: „Никога не съм се чувствала толкова не на мястото си!”
Колкото и трудове по отглеждане на деца да сте изчели и колкото и курсове на Червения кръст да сте изкарали, за да се подготвите за тези изживявания, те си остават съвършено непознати за вас. Не ги схващате като нещо реално, докато не се върнете от болницата и не останете насаме със съвсем новото същество, което живее и диша – вашето новородено. То е там, в дома ви, двайсет и четири часа в денонощието, окончателно и завинаги.
Налага ви се да направите страхотно усилие, за да се приспособите към новата ситуация. Никога досега не сте се изправяли пред такава отговорност. Повечето от майките са ужасени, когато си дадат сметка, че животът на малкото човече изцяло зависи от тях. Пред тази отговорност, която така брутално се стоварва отгоре им, те определено започват да се чувстват некомпетентни.
Случва се някоя млада майка до такава степен да се усъмни в себе си, че да започне да се тревожи за всичко. Тя няма достатъчно опит с бебетата, за да изтълкува правилно различните случки от живота им. Ако бебето е дълбоко заспало, има чувството, че не диша. И се спуска да проверява дали е живо! Друг път й се струва, че бебето се задушава или че млякото й не му понася. Всеки инцидент се раздува до неузнаваемост. Младата майка е голям специалист в изкуството да прави от мухата слон. Тя се бои, че всяко отклонение от нормите на храненето и спането на бебето й е знак за тежка болест. Затова именно толкова често телефонира на преуморения педиатър по всяко време.
Най-лошото при тази млада майка е, че не смее да признае своята некомпетентност на никого. Та нали уж е надарена със способността да разсъждава? Ето, сега е майка и това е върхът в живота й на жена, а не я бива за нищо. Как реагира тя на тези свои първи впечатления? Ами представя си други майки, които вещо се грижат за бебетата си. Струва й се, че е единствената, която изживява подобни страхове. Затова би предпочела да умре, но да не ги признае. Ако само знаеше, че и другите майки мислят като нея, това много би я успокоило. А, повярвяйте ми, с всички е така!
Защо ли? Защото младата жена е получила всякакъв вид послания от нашата култура, някои открити, други неизречени, които са й втълпили, че майката е надарена по магически и вроден начин с „майчина любов” и с „майчински инстинкт”, автоматично правещи я способна да отгледа бебето си и да го обича. Проблемът е, че не се изпитва нищо подобно. Не се чувства особено годна да се грижи за новороденото. Тогава започва да си мисли, че другите майки са природно надарени с майчинския инстинкт, от който е лишена единствено тя. Толкова е заета да се безпокои и да си повтаря, че е некадърна, че не намира време да се вразуми и да схване едно важно нещо: разликита между майчината любов към новороденото и умението й в грижите за него е от земята до небето.
Обичта към бебето ви ще дойде съвсем естествено. Някои жени може би изпитват неудържима майчина любов още с раждането на рожбата им. За други любовта се развива постепенно. Но не съществува съвкупност от готови знания за новороденото и грижите за него, която майката да притежава инстинктивно само защото е жена. Тази съвкупност е плод на опита. И до първото раждане е напълно възможно жената да не знае какво означава да живееш с дете.
Към чувството, че е неспособна да се грижи за детето си се прибавя и още едно, което не по-малко я безпокои – раздразнението. Много майки усещат, че ги е яд на бебето им заради този двайсет и четири часов режим, който им е наложило. Както се оплакваше веднъж една от тях: „Никой никога не ми е казвал, че ще бъде така!”
Целият живот на младата майка сега сякаш гравитира около малкото в люлката и тя съвсем откровено му се сърди. Това е напълно в реда на нещата. За беда никой не я подготвил да изпитва този яд. И тя често се чувства виновна, че се дразни от новороденото, което иначе обича.
Младата майка трябва да разбере, че първоначалното раздразнение спрямо бебето й е съвършено нормално. След определен период на приспособяване към тази необичайна отговорност ядът ще изчезне и ще бъде погълнат от неустоима обич към малкото.
Има и една друга причина, поради която майката често я е яд на бебето й. Тя е склонна да мисли, че то ще я свърже по-тясно със съпруга й. Нали са правили това дете заедно. Въобразявала си е, че щом се роди детето, тя, съпругът й и то ще образуват една много сплотена тройка.
За съжаление обаче много жени забелязват, че става точно обратното. Вместо да ги сближи, детето действа психологически като преграда между двамата. Майката вижда, че съпругът й често я ревнува от вниманието, което обръща на новороденото. Той се държи повече като съперник, отколкото като баща. Случва се освен това съпругът да не поема активно и ефикасно своята част от моралната отговорност за бебето. Тогава у майката се създава впечатление, че отговорността е само нейна. И тя се сърди на малкото, че е предизвикало тази ситуация.
Младата майка трябва да знае как да посрещне раздразнението си и да се научи да го приема като неразделна част от нагаждането на двамата към идването на бебето. Така тя ще намери своя начин да превърне семейството си в нова единица.
Ако пък случайно съпругът ви се окаже способен наистина да сподели с вас моралната отговорност за бебето, знайте, че имате голям късмет. Използвайте съпруга си, за да проучите чувствата си на некомпетентност и раздразнение. Разберете добре, че тези чувства са напълно нормални и не се колебайте да ги обсъдите с него. Ако съумеете да си поговорите за тях, ще почувствате, че отговорността за новото дете не тежи само на вашите плещи. Това само по себе си ще ви донесе огромно облекчение.
Спомнете си, че от хиляди години майките са се борили с двете чудовища, наречени некомпетентност и раздразнение. Вие също можете да ги победите. В началото ще ви е трудно. Ще преживеете мъчителни моменти и несъмнено ще си поплачете. Но колкото по-честна сте със себе си и с чувствата си, толкова по-бързо ще преодолеете периода на приспособяване. Рано или късно, като хиляди майки преди вас, ще преминете през тресавището на трудностите и ще стъпите на твърда почва. Едва тогава майката и детето могат да поемат ролите си в новите отношения на „нас двамата”. Междувременно ще трябва още много да се учите от собствения си опит.
Бебето ви току-що се е родило. То ви изглежда миниатюрно и много крехко. Придавате извънмерно значение и на най-малката аномалия и виждате в нея знак за сериозно произшествие. Младите майки понякога изпитват такава паника, че нито интелигентността, нито здравият разум им позволяват да анализират ситуацията. Една от тях ми призна веднъж: „Необходими ми бяха четири часа, за да запомня какво трябва да свърша, а без проблеми си бях взела изпитите в университета. Съмнявах се в способностите си и започнах да се питам дали изобщо имам капка мозък в главата.”
При подобни обстоятелства майката може да забрави, че притежава здрав разум и отчаяно да започне да търси някой авторитет, който да й посочи как точно да постъпи – ако не успее незабавно да се свърже с педиатъра си, тя ще се втурне към телефона и ще извика съседката.
Майката трябва добре да разбере, че всички тези тревоги са нормални. Неумение, паника, яд – такава е съдбата на всяка млада майка. Мисълта, че новороденото не е нито толкова мъничко, нито толкова крехко, колкото ви се е сторило отначало, ще ви споходи постепенно. От милиони години бебетата знаят как да преодоляват несръчността и незнанието на младите си майки. И вашето новородено ще преживее и едното, и другото. С опита самоувереността ви ще расте – ще го държите по-удобно, ще го кърмите по-лесно и когато навърши месец, ще си дадете сметка, че има сериозни шансове да оживее.
Добре е през първите седмици след завръщането ви вкъщи да си осигурите помощ от някой член на семейството. Но дори ако го направите, психологическата отговорност за детето ви ще принадлежи изцяло на вас. Всяка млада майка трябва да преживее това „бойно кръщение” през първите месеци от живота на детето. Никой не може да го стори на нейно място.
Разбира се, голяма утеха е да се поговори с други майки и да се види, че и те изпитват същите чувства. Ще откриете, че вашият случай не е единствен. Споделянето на дълбоките ви чувства с другите е добро лекарство за вас. Така че говорете с други майки, зе предпочитане опитни.
Но не правете грешката да се отнасяте към съседката или към друга майка като към висш авторитет. Така именно постъпват много млади майки, когато се паникьосат. Майка, на която не би хрумнало да накара съседката да определи дали детето й има заушки, очаква от нея категорично мнение по въпроса за кърменето. Опитвайте се да устоявате на този вид изкушения. Използвайте мненията на другите майки като лакмус, за да проверите собствените си чувства. Но не ги смятайте за пророчици. И никога не забравяйте, че детето ви е единствено по рода си. Това, което е било полезно за съседката и бебето й, не важи задължително и за вас.
Вашето бебе е толкова единствено по рода си, колкото са пръстовите му отпечатъци.
Никога няма да престана да повтарям, че бебето ви е единствено по рода си и непрекъснато ще се връщам на тази тема.
Няма нито едно същество на света, чиито пръстови отпечатъци да съвпадат с тези на детето ви. И това, което е вярно за отпечатъците му, е вярно и за цялото му същество, физиологическо и психологическо. Начинът, по който са разположени гените му, не е съществувал преди и няма да се възпроизведе никога вече. Не забравяйте това. Може би следващото сравнение ще направи нещата по-ясни. Да си представим, че всяко дете се ражда със свой собствен цвят на кожата. И че не съществуват на света две деца с един и същи цвят. Прилики, разбира се, ще има. Оранжевото бебе ще прилича повече на друго оранжево бебе, отколкото на зелено бебе. Но всяко оранжево бебе ще има собствен оттенък. По същия начин всяко ваше дете ще е различно от другите.
Когато казвам, че детето ви е единствено по рода си, разбирам, че то не отговаря на нито едно от общите описания, давани в книгите за отглеждане на децата. Ако и вие установите същото, не бързайте да заключавате, че в него има нещо анормално. Начинът, по който се храни и спи, си е негов собствен. Наистина. Не се опитвайте насила да го нагаждате към някакъв идеален образ, взет от книгите. То е това, което е, и толкова!
Вашето бебе „пише” историята на собственото си развитие, докато расте. Позволете му да го прави. Всяко дете има собствен стил на живот, който възприема още при раждането си. Моите три деца например са напълно различни. И тези разлики проличаха още в най-ранното им детство.
Бих искал да поспрем за момент и да се опитате да разберете колко прекрасно е, че никой на света не е като детето ви. Че то е абсолютно уникално. Научете се да цените тази уникалност. Представете си, че някой велик художник е нарисувал специално за вас единствена по рода си картина. Няма ли особено да заобичате тази картина? Но, разбира се, това сравнение е слабо, за да предаде точно съвършената оригиналност на прекрасното детенце, което кротко спи в люлката си.
Като настоявам на тази оригиналност, не искам да кажа, че майчината ви роля е излишна. Точно обратното. Детето се нуждае от вас именно за да развие своята изключителност. То не може да се справи само. Има нужда да го насърчавате при всяка стъпка по този път. Ще се опитам по-нататък да ви обясня как да помогнете на детето си да развие блестящо всички страни на личността си.
Индивидуалността на детето трябва да се уважава още от раждането му. Ако съумеете да приемете начина му да се храни и спи, темперамента му и настроенията му, докато е бебе, ще ви бъде по-лесно да се нагодите към стила му на живот през следващите етапи от развитието му.
Всъщност, искате или не, детето ми ще бъде единствено по рода си. Това ми напомня анекдота за Маргарет Фулър и Карлайл. Веднъж в момент на въодушевление Маргарет Фулър протегнала ръце и възкликнала: „Приемам света такъв, какъвто е!” Карлайл отговорил: „Бога ми! Че как иначе!”
Същото е и с детето ви. Не можете истински да му попречите да бъде това, което е дълбоко в себе си. Защо тогава да се опитвате? Да се действа срещу естествения стил на живот, е все едно да пъхнете гаечен ключ в зъбния механизъм на машина. В стремежа си да му наложите собствения си модел на съществуване вие ще успеете само да го превърнете в изопачена карикатура на самото него. Голям товар ще падне от раменете ви, ако се откажете от опитите да създавате дете по свой образец. Оставете го да се развива естествено и свободно.
Основната задача на тази книга е да покаже, че най-прекрасният ви подарък ще бъде да му осигурите свободата да се разгърне напълно. То е единствено по рода си. Дайте му възможност да остане такова.”
.................................
