Като чета какво пишем тук, си представям един от безбройните американски филми, в които се започва с побоища по коридорите на училищата, с хаос в учебните часове, с пострадали ученици и учители (нещо, на което ставаме свидетели в последно време у нас). След това се появява една мъъъничка, крехка учителка, която има амбицията, желанието и постоянството да "спаси" децата от самите тях. И накрая добре познатия ни хепи-енд - всички се обичат, най-големите врагове са първи приятели...
Да, прави сте да кажете "много филми гледаш", но човешкото въображение не може да надскочи прекалено много битието на самия себе си. Всяка разказана история е провокирана от 2 неща: 1. някоя истинска случка, която дава тема на историята и 2. стремежа на човека да направи околния свят по-добро място за живеене за себе си и особено за децата си.
Вярно е, че тийнейджърите днес нямат нито страх, нито уважение към учители, че даже и към родители. Но все пак на нас ни предстои да станем родители някой ден. Не мога да допусна, че някоя от нас си представя възпитанието на дете така: да си кюта тихичко и да стиска палци нейното дете да не попадне в лоша среда, да не му мине някоя "гениална идейка" през главата, да не се сети, че може да използва псувни в речника си, да замери учителя си с презрял домат в час...
Нали ние ще сме възпитателите? Не зависи ли от нас поне малко какъв човек ще стане детето ни? Е, значи въпреки песимизма си сме длъжни да правим каквото трябва.
Тук усещам, че отклоних доста темата на Стратегията за борба със стерилитета. Но като се замисля, възпитателната роля на училищата хич я няма. Той стерилитета е само капка в морето на всичко, на което трябва да бъдат учени децата.
Извинете за излиянията!