Надеждата... От десетина години с надеждата се гледаме строго
. Много съм й набрала, защото все ме караше да опитвам, да не се отказвам, да се боря с всички сили и в един момент ми стоварваше юмрука на разочарованието в лицето. И не става въпрос само за мечтата да имам дете. Човек води не една тежка битка. Аз загубих доста. Но нали след всяка загуба позакърпваме раните, преглъщаме болката и пак отнякъде се пръква пустата му надежда. Иначе казано, живи сме, човешко е да се надяваме.
Конкретно за "възкръсването" след всеки неуспешен опит на мен ми помагаше вярата, че ще стана майка. А за да крепя тази вяра, опитвах различни подходи. Споделяне и окуражаване от приятели, консултации с психолог, четене и информация за проблема, форуми, разговори с партньора. Аз съм вярваща и това винаги ми е помагало много. В крайна сметка целта е ясна, просто опитваме да намерим най-подходящия път към нея.
Maria_Maria, важно е да не си сама в тази борба, но се опитай да намериш подход към твоя "съюзник". Ти най-добре знаеш как. Понякога се иска повече търпение, за да отвориш на някого очите, без взаимни обвинения. Друг път се оказва, че наистина борбата си е само твоя. Тогава се налага да се вземат нелеки решения. И пак има начин
.
Успех!