Днес за пореден път преживях неуспеха, не моя, но почти... боли.
Трудно намирам думи, всичко е само емоция, близост духовна и сълзи.
Трудни, а и нявга кинжални са думите на оня, излял от блатата
или пък волни, ненужни се реят като стара латерна.
Без жал се забиват в сърцето празните думи и вместо подкепа само болка се ражда.
Трудно се вдигат очи от подпухнали клепки, трудно дори инстинктивно на изгрев лилав.
Въпроси дори не изплуват, просто потъваш.
Боли, много боли и пътя го няма.
...
Но не безпътица има, а път кръстопът. И не кръстопът, а „СТОпът”.
И важно е щом отново отвориш очи – Хоризонта да видиш!
Дали е в утро лазурно или стоманени облаци него закриват, все тая
важно е той да е там, Хоризонта! Него да го виждаш!
Решения винаги има, но трябва ни зрялост за тях,
и мъдрост, смирение трябват.
Дали е близо или измамно далеч, въпроса е той е там Хоризонта,
да не е мираж, да не е колеблива черта или истински край.
Моя приятелко, не питай защо и къде, и кога,
послушай сърцето си, не чакай знаци съдбовни,
дишай за утре, утре е зрънце напред, зрънце по-близо до него, Хоризонта!
Простете момичета за подредените думи, просто така ми изплуваха. Простете за минорния тон, но съпреживявам поредната изпарила се надежда.
Обичам ви З., Д. и К., много!
