Жаси нацели най-голямата ми мъка. Преди три години дядо ми почина. За мен беше съкровище. От тогава, не съм същия човек...и не мога и не мога да се примиря!
Все си казвам, ако беше така, нямаше да се случи. ако бях направила иначе нямаше да е така... но е факт, че той почина на 80 години след 4 инсулт. Падна и счупи костица в таза. Остана на легло и се предаде... Това са най-тъжните 4 седмици в живота ми, а погребението просто ме довърши. Сънувах го, че ме прегръща и се смее. Каза ми че сега е добре и е щастлив. Този сън ме кара да се усмихвам, защото въпреки, че ми липсва много, аз знам че е така. Вярвам, че това беше неговият начин да ми го каже.
Как се спасявам от тъжните мисли ли?
Намирам си работа до пълно изтощение..

Зарина, раждането и смъртта са естествени процеси, с това съм напълно съгласна, но страданието на близък човек не. Ако почине човек, който обичаме, бързо и на преклонна възраст без да се мъчи, тогава тъгата е голяма. Но когато си го гледал дълго време как се мъчи и си изпитал яростта породена от безсилието да му помогнеш, тогава вече картинката е по различна. При мен проблема е точно такъв. Ясно, починал е. Но когато се сетя за него, винаги в главата ми изплуват последните кадри, а те са отчайващи. Мъча се да ги изтрия и да си спомням само хубавите моменти, но за 3 години имам съвсем мъничък напредък.

jasmin_veni, приеми моите съболезнования.
Видях когато публикува темата и чак сега набирам сили да ти отговоря. Аз загубих баща си, точно по време на първото ми ИКСИ. Бях стресирана, влезе в болница за рутинен преглед, /диабетик беше и единият му крак беше ампутиран/ доктора искаше да му направи само изследвания да не би да пострада и другия крак. Сутринта в която почина, аз се събудих защото го чух да чука на входната врата - "хайде отвори вратата, дошъл съм за подкрепа за инвитрото". След 10 мин майка се обади и ми съобщи лошата новина. Исках да прекратя опита, за мен всичко се срина, приятелите казваха, че сега е момента и докато душата му е около нас, да продължа и заради него. Опитът беше отрицателен и аз тотално се сринах. От тогава всяка сутрин в 6 часа, се будя и със ужас и свито сърце звъня на майка си, за да я проверя как е. Не съм успяла да се справя. Заринах се с работа, започнах да давам и частни уроци. Не помогна. Започнах втори опит с надеждата, че този път ще успеем, дата на теста съвпадаше с една година от смърта му. Представях си как ще отида нагроба му и ще му кажа добрата новина (умря с голяма болка в душата си, че нямам дете). Опитът беше отрицателен и аз окончателно се сринах. Спрях да пиша във форума, по-малко четях и пак работа до безкрай. Аз не мога да се справя, малко след татко почина единият ми вуйчо, после и другия в рамките само на четири месеца изгубих много близки хора. Казват, че времето лекува, но при мен с всеки изминал ден празнотата се увеличава и болката става все по-голяма, не знам с времето все повече ми липсва. И аз като теб, реших да запиша неговите рецепти за домашно вино, водка и т.н. - татко беше технолог вина и ракии и голям майстор и на мезетата. Това решение го взех преди Коледа - сега когато усещам, че по този начин успявам да съхраня частица от него, започвам сякаш да се успокоявам. Може би това е решението за мен. Ти ще намериш правилния път за себе си - работа, съхранение на спомени или препрочитане на любима книга... Аз от два дни пак чета - Пътеводител на галактическия стопаджия.
  И майка ми постоянно казва - един човек умира окончателно, тогава когато вече няма кой да си спомни за него!
Така, че мила спомняй си!

Днес нелепо и трагично загина баба.
Нея обичам повече от майка. Тя ме отгледа, от нея се учех на добродетели. Тя е най-добрия човек, когото познавам. Как ще живея без нея сега?
Господи, не мога да повярвам!
Защо  толкова крехък живота? Защо се случват в миг такива трагедии? Защо си отиват най-добрите хора?
Сама съм с детето цял ден. Няма с кого да поговоря, държа за да не разстройвам Добри, а отвътре сякаш някой ме реже парче по парче. Знам, че трябва да съм силна заради детето, но докога ли ще издържа...
Простете, че ви натоварвам, просто няма никой до мен и така...

Моите съболезнования Светле:(

Искрени съболезнования мила...Мога само да предполагам какво ти е на душичката
И аз имам любима баба,която много ми помага и много обичам..Не искам и да си представям какво ще ми е ако я загубя.....
Прегръщам те и ти давам моята виртуална подкрепа....Трябва да си силна заради малкия...много силна...

Tarja моите най-дълбоки съболезнования Ужасно е, немислимо е, но се случва и тогава трябва да се съхраниш заради детето си, заради семейството си, заради себе си.
Ужасно е когато останеш сама, ужасно е когато детето заспи и нямаш вече начин да разсееш мислите си.
Наплачи се, накрещи се ако трябва, излей мъката и гнева си, ще олекне само за минута, но после ще станат две минути и постепенно ще приемеш да си спомняш за нея като за красивата, топла и сърдечна баба, която си познавала.
Знаеш ли, ще сънуваш, ще я сънуваш много и ще си благодарна на тези сънища, защото ще ти носят радост, ще я усещаш близо до теб духовно. И до днес почти всяка вечер си говоря с моите баба и дядо и им разказвам някои важни неща. И плача, свикнах да плача за тях, защото много, много ми липсват и след сълзите се замислям, че бих искала да изживея живота си така, както те изживяха своя - силни, непоклатими в увереността си, че ще се справят с всичко, моят пристан, моите родители.
Да, родители, защото въпреки, че не ме родиха са направили за мен хиляди пъти повече от колкото собствените ми родители.

Прегръщам те силно мила, оставяй всяка вечер за нея чаша вино или каквото там обича, ще я усещаш на вашата трапеза. Когато баба си отиде оставях всяка вечер по нещо сладко и чаша вино. Когато дядо ме напусна оставях вино и цигара.

Виждам, че вече не се пише в темата, но ми се иска и аз да подам ръка за подкрепа. Jasmin, съветвам те да се погрижиш за себе си, като отделиш време за нещата, който най-много обичаш. Знам, че когато си на дъното не ти се прави абсолютно нищо. Но точно тогава, за да излезеш от упойката на тъгата, трябва да действаш. Когато съм в подобно състояние аз си правя списък на любими занимания и после си избирам едно и си поставям за задача на следващия ден да го направя. Например отивам на Панчарево в спа центъра и лежа с часове в минералната вода.
Близките ни си отиват от Живота, рано или късно. В своя Свят  ние разчитаме основно на себе си. Затова - научи се да се обичаш и приемаш такава каквато си в момента. Дай сама на себе си съчувствието, любовта и подкрепата, която си получила от близките си. Подкрепата към себе си е различна от егоизма, защото само когато обичаш и приемаш себе си, можеш да обичаш и другите. Когато ти е най-тъжно, обърни се към себе си с най-топлите думи, които ти дойдат на ум. Тъгата е мощна, но любовта е още по-мощна. Потърси в себе си мостът между тъгата и любовта.
На думи е лесно, но дано и само като думи гореписаното ти е от полза.

Клариса, благодаря ти, че писа. Думите ти ще помогнат не само на мен, но и на други момичета преживели загубата на хората, които са ги отгледали.
Да, болката заглъхва, след месец вече не може да скърбиш, защото животът продължава, а на теб разчитат ЖИВИ същества.
Не спирам да мисля за тях, за тяхната обич помежду им, която ми даде пример за семейство, за живия смях на баба, за шегите на дядо и усещам, че пренасям подобен модел и в собственото си семейство - много смях да има в една къща, ако ще да е за пълна глупост, смях да се чува, да не е тиха къщата, да не мълчи дома.
Но знаеш ли какво установих?Че започнах честичко да готвя любимите им ястия и придобих техния вкус към розето, ако може по 100гр. всяка вечер, те така живяха толкова дълго.
А сам на себе си да даеш време и любов е много трудно, когато не си свикнал да го правиш, това е нещото, което тепърва трябва да уча. Научила съм се на самоирония и сарказъм, но след краткия миг на съчувствие към себе си винаги идва иронията към настоящата ситуация.

Благодаря за милите думи.
Има моменти, в които за минута или две забравям какво се е случило и посягам да се обадя на баба или се замислям какво сме се разбрали за дена - тя ли ще дойде или аз ще отида. Като ме връхлети реалността след това е ужасно - сякаш пак изживявам новината за нелепата и трагична смърт на баба и стринка...
А всички очакват от мен да съм силна и да се държа. Повтарят ми да подкрепям майка и татко и да се грижа за тях, и аз се старая, наистина много се старая, но не знам докога ще ми стигнат силите.

Благодаря за милите думи.
Има моменти, в които за минута или две забравям какво се е случило и посягам да се обадя на баба или се замислям какво сме се разбрали за дена - тя ли ще дойде или аз ще отида. Като ме връхлети реалността след това е ужасно - сякаш пак изживявам новината за нелепата и трагична смърт на баба и стринка...
А всички очакват от мен да съм силна и да се държа. Повтарят ми да подкрепям майка и татко и да се грижа за тях, и аз се старая, наистина много се старая, но не знам докога ще ми стигнат силите.

Светленце, 

Наскоро попаднах на една теория, която е гранична между езотерика и научна психология, и обяснява закономерностите на взаимоотношенията между роднини. Разглеждат се отношения между живи и роднини, които вече не са сред живите. Но всички са свързани в една система чрез законите на любовта. Теорията се нарича "Семейни констелации". Има книги на български за нея.
За мен тази теория беше истинско откритие, защото някак несъзнателно винаги съм вярвала, че оставаме във връзка с близките и любимите си хора и след смъртта. Просто връзката приема различни форми.

И аз трудно се уча на приятелски взаимоотношения със себе си. Много по- ми се отдава самокритиката, самоосъждането, самообвиненията, безграничните изисквания към себе си. Но ведъж откриеш ли, че има и друг начин, живота ти става по-лек и удовлетворяващ, независимо какво ти се случва.
Самокритиката при мен е включена на автопилот. И за най-дребното нещо ме отстрелва със светкавична бързина. Аз я оставям да стреля, а после преформулирам всяка нейна стреличка.
Например: Първа в главата ми се появява мисъл от вида "Не успя да свършиш всички планирани за днес задачи!" Оставям тази мисъл леко в страни и търся по-любезен вариант, като: "Успя да свършиш почти всичко. Имаш прекалено високи изисквания към себе си. Щади се. И утре е ден. Има достатъчно време".
Смятам, че взаимоотношенията със себе си са нещо, което се развива и можем да ги променяме. Аз, например, имам необходимост да гледам на себе си с топли, а не укорителни очи.
Понякога шока от преживяно събитие те води до необикновени открития за себе си и живота. Може би понеже те разтърсва до дъно и вади на повърхонстта, неща, които ежедневието е затъмнило.
Прощавайте за дългия пост.

Taja, моите съболезнования 


Аз имах много силна връзка с моите старци, тъй като те ме отгледаха.
Баба почина внезапно, както си беше на крак, бях далече, от шок обърках транспорта - качих се на експрес вместо на бърз влак, подминах родното ми място, слязох на първата спирка, хайде нов влак, едва успях да пристигна навреме за погребението.....
Дядо по същия начин, бяхме на дълъг път с мъжа ми едва ни откриха

Сега са в сънищата ми.Баба я сънувам постоянно за някакво събитие или случка. Изхвърлих едно тесто за сладки за именния ден на мъжа ми / те са съименници с мъжа ми/, че не ми хареса и реших да не ги правя....е, не знам каква е тази енергия, три поредни вечери я сънувам, че меси сладки, говори си с мен.... и  взех, че ги направих, пак не ги харесах, но всички бяха очаровани от вкуса

Забравих да раздам за задушница, а и много не вярвам....появява ми се мнаго ядосана...мина се една седмица и мъжа ми направи тежка катастрофа на деня, в  който тя почина.