Dji-Djo, извинявай, че измествам темата ти. Надявам се да подредиш нещата си по най-добрия начин, за теб и детето ти.
Но, да кажа за антидепресантите. Тежки медикаменти, несъмнено, но има случаи, в които не могат да бъдат избегнати. Аз избрах да вземам медикамент известно време и ужасно се радвам, че направих така.
Психиатърът, към когото се обърнах, ми обясни, че състоянието ми има не само психологически, но и физиологични корени. Когато, в рамките на 10 месеца, загубиш 3 бременности, организмът ти просто се побърква. Отначало хормонално се наглася за бременност, после тя внезапно прекъсва и той изпада в хормонален шок. И така три пъти за кратко време. Отделно, според него, медицинските манипулации, свързани със стерилитета, са доста травматични и нерядко водят до посттравматични стресови разстройства.
Благодарение на антидепресантите, днес успях съвсем спокойно да изслушам, как "ами то, милото, си е отишло, за да ти спаси живота" (Предисторията на това изказване от роднина е, че след спешно секцио имах 2 години бан върху повторна бременност, с мъжа ми проявихме всичката отговорност на света, но скъсан презерватив и ескапел все пак завършиха с извънматочна, а бременността аз на своя глава щях да я оставя, но нямах този късмет да оцелее.) Пак благодарение на тях, ми е възможно да слушам как "трябва да спра да се ям отвътре, нали имам едно дете, какво ми пука за трите загубени бременности след това", без да започна да стрелям. Мога да работя двойно и тройно на това, на което бях способна преди две седмици. Мога да се усмихна на мъжа си. Мога да се надявам, че не всичко е загубено и "неизяснен стерилитет" не е доживотна присъда.
Понякога болката е конструктивна, но когато се превърне в депресия и човек започне да губи контакт с реалността, малко помощ отвън никак не е излишна. Дано на никого от нас не се налага да я търси повече, обаче!