Ще уточня някои неща, но не защото съм длъжна да се обяснявам, а защото уважавам аудиторията и не ми е все едно как се приемат думите ми, макар че, по принцип, всеки е свободен да ги интерпретира, както си иска, над това контрол не е възможно да имам, нито пък имам желание да го правя.
Разбирам обаче колко е изкушаващо вместо да проявиш елементарна чувствителност и интерес към чуждото изказване, да категоризираш и назоваваш неща, за които нямаш никаква реална представа в повечето случаи. Всички понякога го правим, повече или по-малко. Но пък си носим и последствията.
За прословутата чужбина. Разбирам, че някои все още наивно продължават да я свързват с лесен живот и пари бол под път и над път. Така мислят и някои от уж най-добрите ми познати в БГ, че сме се уредили тук (т.е. представят си, че вуйчо ми, леля ми и други роднини са звъннали на некои свои влиятелни познати тук и са казали некоя добра дума за "нашето момиче") и т.н. и вече не са ми "най-добри" познати, защото е ясно какви чувства ги движат.
Границите обаче са отворени повече от всякога, те напрово си зеят и всеки, който има куража и мечти, които мисли, че ще намери навън, е готов да ги прекрачи прословутите граници. Всеки си избира. Въпросният стандарт обаче не се получава веднага, а постепенно и обикновено е резултат от къртовски усилия и труд. Това е все едно да се родиш в по-късна възраст отново, но в друга държава, където я няма мамата да ти бърше дупето и сълзите, когато е трудно. А е трудно понякога много, и то най-вече в психически и емоционален план,а при някои и в материален. Трябва да си десетократно по-нахъсан и работлив от местните, за да пробиеш в същата сфера, в която си бил в родината си. Но на чужд гръб и хиляда тояги са малко, нали? Всеки вижда плодовете, но не и какво ти е струвало въобще да изплевиш бурените, да разкопаеш градината, да намериш вода отнякде, да посееш семенца, които да се окаже, че са точно за плодното дръвче, което си искал, и да си изчакаш чакането до цъфтенето и даването на плод. Много дълъг и трънлив път. Мнозина се отказват. Аз лично никога не се отказвам и не се оплаквам, а приемам всичко като предизвикателство. И съм благодарна всеки Божи ден за силите, които Бог ми дава, за да се справяме!
И въобще за чужбината, който има илюзии, е добре да отиде и да опита. Пожелавам му успех.
За яслите. Идея нямам кое точно породи раздразнението?! Дали щеше да е добре да бях казала, че вратите са отворени постоянно, а не, че има камери, което само по себе си не знам откога минава за лукс?! Дали трябваше да кажа, че децата гладуват и им носят вода чак от кладенеца?! Това пък пак щеше да е подозрително, защото нямаше да звучи реалистично.
Иначе, за тях се чака много и обикновено струват доста, като все пак зависи и къде живееш. Е, как да не се радвам, че най-после и за мен се очертава отмяна и че ще се грижат добре за детето, това, което всяка майка иска?! Откакто се е родила Емма, се грижа абсолютно сама за нея - ден и нощ (няма на кого да я оставя и за час), понякога е толкова изтощително, че ми идва да вия, но не го правя, а стискам зъби, благодаря на Бога, че сме живи и здрави и записвам поредния курс (само тази година изкарах още няколко, но в Open University) или пък започвам поредния книжен проект, което ми носи неимоверна радост и ме зарежда повече, отколкото, ако имам лукса да спя непробудно цяло денонощие. И всичкото това се случва по нощите, което означава, че имам време и нощен живот да водя! Сега да не си помисли някой ехидно, че карам курсове, защото нищо не ми признават?! Напротив, всичко едно към едно, че и отгоре им идват нещата ми даже. Но вече имам към 15 курса тук и това е не само, защото по принцип дипломата (колкото и да са на брой) изобщо не е достатъчна и остарява информацията в нея с времето, а и защото искам прословутия добър стандарт и се готвя отново юнашки за жестоката конкуренция, в сравнение с която трябва да имам повече неща, отколкото тя даже може да се сети, че са и нужни;а и аз вече година и нещо съм извън играта, та се старая още повече.
Иначе, по план нашето момиче трябваше да тръгне на ясли още през март, така беше планирало живота старото ми работно Аз. Но се случи това с крачето и и майката в мен реши, че ще е по-добре за нея да изчакаме да навърши годинка, за да навакса движенията с крачетата си. Съответно, чакахме пак за яслата, защото вече се бяхме отказали от мястото. И т.н., т.н. подробности.
Толкова по въпроса за "фукнята"! Понякога е за препоръчване да броим повечко, преди да се изкушим да раздаваме щедро и самоуверено оценки за другите, защото не знаем какво и колко в нематериален план им е струвало всичко това, което споделят.
Лека вечер на всички!
