С удоволствие бих осиновила, ама най много ме притеснява бюрокрацията в нашите държавни институций.

Здравейте всички във форума.Аз съм нова тук.Твърдо съм да за осиновяването защото аз и съпругът ми сме в процес на такова.Опитала съм и ин витро но неуспешно.Така че това ще е шанса да имаме едно малко слънчице в къщи.Според мен да си родител не е само да създадеш едно дете а най- вече как ще го отгледаш.Поздрави на всички.

преди време видях в парка две момиченца, едното азиатче, другото африканче, да си играят. нещо се случи и двете започнаха да викат "мамо". Мама се появи, като бяла, руса европеика. Много красиво беше. Аз имам по- малко от година опити. Мъжът ми не е български гражданин. И трудно ще осиновим българче, въпреки че много искам. Но нямаме проблем за африканче и азиатче. Въпреки, че и там е голяма бюрокрация..... Но ще се борим.  
Успех на всички!

И аз съм с две ръце за осиновяването и докато изчитах темата, на моменти имах чувството, че аз съм писала постингите на Фуси:). Защо ли чак сега съм я видяла! Фуси, поздравявам те за това толкова благородно ваше решение и ти желая скоро да си имате едно мъниче вкъщи. Напълно те разбирам, когато пишеш, защо в крайна сметка сте се решили на тази стъпка. Защо трябва да изживяваме всички тези мъки, моменти на отчаяние, разочарованието всеки месец, здравословните последствия от хормоналните стимулации при АРТ само и само да имаме собствено дете, обезателно носител на нашите (съпруга и съпругата гени)!!!Толкова жалко ми се струва. Понякога се питам защо си причиняваме това. А това, което ми изглежда най-трагичният момент от цялата тази одисея в борбата със стерилитета, че в един момент, след години на терзания, неудовлетвореност, отчаяние и нови надежди, се оказва, че половината ни живот е изминал и ние да - ставаме, евентуално, родители, но с цената на какво и на каква възраст и колко години сме прекарали в такава тежка борба, дори се питам дали победата - раждането на собствено дете - е толкова сладка? Нали желанието да си майка, веднъж появило се, се засилва все повече, превръща се при хора с нашите репродуктивни проблеми дори във фикс идея, защо да не се порадваш на това прекрасно чувство - осиновявайки детенце, едно безкрайно красиво и благородно дело, а междувременно, ако има желание - борбата би могла да продължи.  За себе си знам - на 26 години съм, няма и две години от нашите неуспешни, уви, опити, но бих подала документи за осиновяване веднага. Искам да съм майка сега, когато съм още емоционално устойчива, ненапрегната, неизморена от една такава тежка борба, а не след десет години, например, когато картинката би била съвсем различна. За съжаление, за моя съпруг, когото безкрайно обичам, гените са от огромно значение:(.  А според мен, това не е съвсем така, иначе как се обясняват случаи на гениални родители, а деца - с посредствени интелектуални заложби. Наред с това все още нямаме поставена диагноза - причина за безплодието и, което играе срещу мен - нормалните му показатели, защото ако бе установен проблем при него, мисля, че бих имала повече шансове да го убедя. Общата идея на посланието ми е - разбирам всички момичета, които, както много точно го бе формулирала Фуси, намират сили и знаят кога да спрат.
Моля се и аз да успея да убедя съпруга си в идеята за осиновяване, тепърва започвам борбата със стерилитета, но като че ли тя няма край - като че ли все ще има нещо, което не са ти изследвали, нови открития за фактори, влияещи на безплодието, защото, този проблем, освен всичко друго е и възможност да се правят пари - при това доста доходоносен бизнес и като всеки такъв се развива непрекъснато, като козметичната индустрия, например, все нови и нови продукти излизат и ти се внушава, че са по-добри, по-революционни от старите, че трябва да ги опиташ и ти - като удавник за сламка, защото става въпрос за нещо - дълбоко заложено в човешката (особено женската) същност - желанието да станеш майка, с цената на всичко се хващаш за всеки нов "лъч надежда", а би могло да бъде толкова лесно - приемаш фактите, съдбата, орисията, както искате го наречете и ставаш майка по-другия начин, осиновяваш.  И си мисля, че хора, проявили такава сила на волята, смелост и благородство са много по-щастливи, спокойни и удовлетворени в живота си от нас непрекъснато борещите се със стерилитета.  И да добавя и още нещо, за което най-вероятно ще бъда засипана с критики от повечето момичата във форума, такова благородство и смирение рядко остава незабелязано от Бога - ако не прати собствено чедо на такива двойки, то им праща благодатта на един действително радостен, спокоен, пълноценен живот.  
Та така, аз вече се изморих от тази борба, а тепърва започвам, пък и не съм сигурна дали бих подложила здравето си на толкова рискове при една арт процедура, предполагаща солидна стимулация, особено когато няма тубарен или мъжки фактор, нито гаранции за успех.  Но това съм аз, разбира се.  Моля ви, стискайте ми палци, мъжът ми също да почувства, това което чувствам и аз, моля се за това ежедневно, както и за всички момичета в моето състояние.  
Пожелавам успех на всички вас.

Rally_g  здравей.Прочетох твоето писмо и пред очите ми се изнизаха последните 6 години от живота ми.Ти си на този етап който аз бях тогава.През януари 2001год ме оперираха за апендицит или поне за това влязох.След излизане от упойка видах на корема си 13 шева.Не мога да ти опиша какъв шок беше това за мен.Оказало се че имам спукани кисти с гнойна течност които перфорирали апендицита.Със съпруга ми все още се пазихме.Извикват гинеколог който ми "обелва" яйчниците.Но това го разбирам от сестрите.Той така и не дойде да ме види в отделението.Казаха да спрем да се пазим и че с обелени яйчници много лесно мога да забременея и че така ще се изчистят кистите.започнахме опити .мина една година и нищо.И от там започнаха моите мъки.Оказа се че гинеколога не само ме е обелил ами направо ме е пренаредил отвътре.Образуваха се големи страствания,запушени и изместени зад матката тръби.изобщо нещо страшно.Последваха две операции за да ми отстранят срастванията но не успяха на цяло.Казаха че имам 2-3% шанс за забременяване чрез ин витро.Започнах процедурата тъпчеха ме с хормони но действие направо никакво.Накрая доктора сам ме посъветва да се откажа защото не гарантираше и тези 2-3% които ми даваха.И така не стигнах до края.Но в мен остана ужаса и шока който изживях.Единствената ми утеха беше съпругът ми.Бях се превърнала във ходещ труп.Отслабнах ,не можех да спя ,нито да се веселя изобщо апатия отвсякъде.Дори си помислих за развод защото си мислех че нямам право да го лиша от неговото право и възможност да има свои деца.
Но той беше първия който ми каза че спираме ходенето по всякакви доктори и операции и че ще си осиновим.Повече не можел да ме гледа как страдам, защото това беше станало за мене както ти казваш фикс идея.И за коя жена няма да е след толкова години без дете.Сега съм на 29г. но времето тече.При последната операция 2004год. ми казаха че ако до 2-3 год. не забременея трябва да ме изчистят нацяло.Това не излизаше от главата ми.Вече минаха две години и момента наближава.
 И така със съпруга ми започнахме да вадим документи.Днес ги подадох и другата седмица започва проучването.Но в мен е притеснението от родителите му които все още не знаят,защото те държат на гените както казваш ти.Споделих опасенията си с него още в началото но той ми отговори,че не го интересува какво мислят те,че сме важни ние двамата,защото сме семейство.И аз му вярвам защото за 10 години откакто го познавам а от 6 сме семейство смятам че съм го опознала достатъчно.Дори ме остави аз да направя избора за пола на детето и изобщо всичко което е необходимо да реша аз.
 Съжалявам че съпругът ти не мисли като теб.Искам само да ти дам съвет че ти трябва да отстояваш своето.И да помислиш най вече за себе си а не само за това че той иска така, Защото каквото и да направиш от тук нататък всичко ще се отрази най вече на теб.И физически и психически.Смея да кажа че даже повече е психически защото задържаш много неща във себе си които не би казала дори и на него.Изобщо ние жените сами си носим кръста.Не искам ти или която и да е друга да минава по бодливия път на болка и страдание по който сме минали мисля предостатъчно жени.
 Желая ти щастие ,любов, здраве и успех каквото и да направиш.

Иве, и аз от все сърце ти желая след всички тези страдания да намериш най-доброто за вас решение и да бъдеш родител в най-скоро време:).
Аз не задържам нищо в себе си, всичко си казвам така, както го чувствам и мисля, но все пак всички хора не сме еднакви, не е и нормално да мислим по един и същи начин; е моят любим, не мисли като мен, това не го прави по-неправ от мен, в неговите очи вероятно аз не съм права; но аз и не настоявам, някой вече бе писал по темата, че за такова благородно дело, трябва да узрееш, насила - не можеш да заповядаш, това са емоции, чувства, няма как.  Разбирам и неговата логика, той се страхува, че никога не би могъл да бъде пълноценен баща на дете, което знае, че не е негово, не бил сигурнен дали ще го обича - да егоистично е, звучи дори гадно, но пък е откровен поне. А аз за себе си нямам никакви съмнения и това ми усещане се затвърди преди няколко дни.  Бяхме с една позната, която има момченце на годинка и 2 месеца почти.  Наложи се да ми го остави за кратък период от време, вярвате ли ми, че се влюбих за 40 минути в това същество, то не е мое, дори не сме чак толкова близки с майка му, не ми е роднина, виждам го за пръв път след раждането му, а ежедневно мисля за него с любов и си спомням мъничките му розови ръчички и трите зъбчета и звънкото му гласче докато се опитваше да говори.  Това само за някакви си 40минути прекарани в самостоятелни "грижи" за бебо и аз бях готова да си го прибера вкъщи, ако майката не го искаше (за щастие случаят не е такъв, момичето си е много грижовна и добра майка).  Това ме убеди, че бих обичала едно същество, пък и дори да не съм го родила аз; когато чувстваш, че едно такова малко човече е зависимо за всичко от теб, това те привързва, дори не усещаш как и кога се влюбваш в него/нея.

Здравей отново Рали, извинявай ако съм те обидила не това е било целта ми.Не упреквам съпругът ти напротив реакцията е нормална.Ти сама каза разни хора разни идеали.Мисълта ми че мъжете като цяло са по трудни в това отношение.Но за всяко нещо си има време.Ако не си претърпяла хирургическа намеса внимавай много ако се стигне до там.Доколкото видях от профила ти ти си от София.там има специалисти.Последната ми операция беше в Маймин дом -София при доктор Божилов.Той наистина е дабър поне за мен.Помогна на братовчедка ми която 10 год. нямаха деца и тук я заблуждаваха отвсякъде.А сега има момченце на 5г. и е бременна отново.
 Колкото до съпругът ти сигурна съм че е добър човек както и ти.Имате ли уважението,вярата и любовта си сигурна съм че всичко ще се подреди по един или друг начин.Важното е да се държите двамата.
Имам позната която е майка на осиновено момче.Той вече е на 18г.
Когато са го осиновявали навремето и нейният съпруг се е притеснявал така но тя ми разказа че дори когато са го взели в къщи е минало малко време докато мъжът и се отпусне да се радва напълно.И до ден днешен нямат свое дете вече са и възрастни но затова пък сина им не е почувствал да е осиновен и че не го обичат като собствено дете.
надявам се и занапред да се засичаме във форума.Още един път се извинявам ако съм те засегнала.
 До скоро.

Иве, не си ме засегнала ни най-малко, не се притеснявай:)
Благодаря ти за пожеланията

В подфорум приемното семейство поставихме много въпроси и за осиновяването,надяваме се да вземат повече хора отношение по тези две теми.

Аз съм на 20 години и от 18-годишната си възраст знам,че ще си осиновя дете. И то без значение дали ще имам собствени деца (надявам се, разбира се, да имам) , въпреки това искам и да си осиновя. Не държа детето да е мъничко бебе, не държа да е българче, единствено не искам да е ромче по съображения, които няма да споделя сега... Но аз ще си осиновя едно от онези самотни, малки момченца и момиченца, които гледат с жадни, големи очи към вратата дали ще се появи мама и в техния живот. Ще дам щастие на детето си, то ще знае че е осиновено и че го обожавам и ще получи цялата любов която заслужава!

     Аз много искам да си осиновя детенце и ако можех, още днес бих си взела.Много съжалявам, че преди три години, още като установихме проблема, не бях по-настоятелна да подадем документи.Но мъжете трудно узряват за тази идея. Страх ме е от бюрокрацията и дългото чакане.Дано поне с осиновяването ни потръгне.Започваме да подготвяме документи и се надявам скоро да гушна едно малко слънчице.

Страх ме е от бюрокрацията и дългото чакане.

:flower:Преди три дни чух по наше варненско радио(простете,ако съм сбъркала някоя цифра),как директорката на дома за осиновяване в кв."Виница" коментираше,че в в момента чакали над 1600 варненски семейства за осиновяване(за тази година)Каза,че през минали години се осиновявали около 150 деца на година,а  през последните няколко около 40.Това било така,защото водели много- добра програма със самите майки,които в последствие не оставяли децата си.Та една от причините,не е само в бюрокрацията ,за да се чака толкова много.От друга страна имам познати ,работещи във въпросният дом,които са споделяли,че повечето деца са най-вече от цигански и турски произход...Та и тази причина допълнително забавя процедурата...Не е лесно,никак даже...

Здравейте реших и аз да пиша в тази тема, и да кажа моето мнение по въпроса. Аз съм убедена че искам да осиновя дете и ще ви кажа как го усетих. Когато ми казаха че трябва да ми правят лапаро ( а аз никога не съм била под упойка даже) се притесних доста не можех да спя  мислех какъв ще е резултата и т.н , но най-странното беше че когато излезнах от упойка лекарят го нямаше при мен бяха майка ми и съпруга ми ,говорих си с тях и те доре ме попитаха неискам ли да знам как е минала операцията ,аз им казах че не ме интересува защто ако не аз ще си основя  дете.
Засега ме притеснява това че не живея в България .
Искам само да ви кажа най-важно е здравето на обичаните ни хора и това да сме щастливи не смятам че едно дете което не съм го родила аз ще го правим ние или то нас по-малко щастливи.
Целувам ви момичета и бъдете много щастливи

Бих осиновила дете без никакви скрупули, дори и да имам свое. Дотук добре. Вълнува ме обаче въпросът, ако остана сама, т.е. без партньор, мога ли да го направя...
Също така искам да споделя за един случай. Близки приятели на моя колежка 10 г. се опитват да имат деца. Наскоро тя сподели, че осиновили. Само че... чрез позната, която работела в болница. Направо сключват сделка с родилката, която и без това смята да остави детето после. Платили й някаква сума, разбира се. И веднага оформили документи заедно с адвокат, за да няма впоследствие проблеми с майката. Явно и така става?!?!

Става... в България 
Но скоро ще спре да става.

Добре де, а ако съм без мъж, мога ли да осиновя дете?

Извинявам се за въпроса не на място. Видях, че има такава тема и ходих и в БГ мама - там има достатъчно информация. Сега се успокоих, че няма никакви проблеми! Успех на всички 

Аз го направих и продължавам с опитите да забременея. Да искаш да си майка и да обичашза мен не е само да родиш. Успех момичета!!!
Заслужавате го!!!!