Благодаря, момичета! Надявам се да успея да го предам така и на детенцето и вярвам, че той ще разбере правилно нашите чувства и мисли и научаването на истината за осиновяването няма да създаде между нас преграда и пр. И баща му също вярва в неговата любов, в развиващата се негова емоционална интелигентонст и...в здрави разум,както често обича прагматично по мъжки да се изразява. Но ни се струва, че е все още мъничък и "щуричък

Прекрасни сте мами!
Силно се надявам и аз като Хоуп, истината да не ни създаде прегради, а тя да бъда щастлива с нас като родители

Tipin, понякога се случва някои от колегите, колкото и добри да са като психолози, да не са наясно със спецификите на осиновяването и да дават неадекватни съвети...

Не е добре да използваш думичката "избрахме", поради няколко причини:
1. защото не е така, не сте вие тези, които сте избирали, има неистина, детето интуитивно усеща
2. думата "избирам" носи послание за специалност, като да избереш най-доброто от многото, което натоварва детето с прекалено много очаквания за крехката му възраст

Момичетата са ти дали много хубави съвети. И аз подкрепям казаното от Hope_love в  последния й пост.

Много варианти за говорене с детето за осиновяването му дадох като примери в лекцията "Кога и как да кажем на детето си, че е осиновено". Ако имаш въпроси, можеш да ми пишеш - рядко влизам тук, но ще отговарям на всеки, който има въпроси към мен.

И още веднъж искам да ви обърна внимание - когато тръгнете да търсите психолози за консултация (или психотерапевти за терапия), проверявайте поне тези неща:

1. дали са запознати в детайли със спецификите при осиновяването, с вътрешния свят както на осиновените деца, така и на родителите му
2. дали имат лиценз и право да практикуват психология и психотерапия, защото напоследък страшно много хора се представят за такива, а нямат нито необходимите обучения, да не говорим за дипломи и лицензи...
3. хубаво е да са ви препоръчани от хора, които вече са били при тях и са доволни (както не ходим на случайни зъболекари и всякакви лекари, а обикновено искаме мнения и препоръки, това с пълна сила важи и за "лекарите на душата")

Много благодаря Teddy Taneva и за съветите, и за бъдещи такива.
И аз така си усещах нещата с избирането, най-късият път - истината.
Успях вече да гледам лекциите, ползата от тях е безкрайна.

Здравейте,
не е по темата, а и по нея отдавна не е писано, но тук преди време бях споменала за нашия проблем и затова реших тук да пиша.
Влизам за да кажа, че моето момиче вече на 4г и 5 месеца говори. Има още работа, но тя прави изречения, знае много думи, може да изкаже мнение. Посещавахме логопед, психолог, пихме разни хр. добавки, аз работих много с нея и имаме резултат, продължаваме напред с нови предизвикателства.
Благодаря на всички, които са били съпричастни с нас

Типин,сещала дъм се за вас многи пъти.Такава хубвава новина!Много се радвам.Скоро ще наваксате и то всъщнос не сте и изпуснали много- в тази възраст децата вече се развихрят в говоренето.Сега ще видиш какво става.
Сега виждам,че тук не съм разказала за нашия разговор за осиновяването.Обещавам да го сторя.Мина гладко-не се плашете.Нашето момче беше тогава на 6 години.

Типин,сещала дъм се за вас многи пъти.Такава хубвава новина!Много се радвам.Скоро ще наваксате и то всъщнос не сте и изпуснали много- в тази възраст децата вече се развихрят в говоренето.Сега ще видиш какво става.
Сега виждам,че тук не съм разказала за нашия разговор за осиновяването.Обещавам да го сторя.Мина гладко-не се плашете.Нашето момче беше тогава на 6 години.

Чакаме с интерес, макар че аз съм запозната, но пак ще ми е интересно да прочета!

hope-love, благодаря. Вече се усеща какво става - ти защо ядеш?, защото съм гладна, а защо си гладна? . Още ни трябва преводач, но е прекрасно
На моето момиче разказах преди 4-5 месеца една приказка, как сме я взели. Не прояви никакъв интерес, явно все още не и е било времето, такива въпроси като коремчета все още не са и в главата.

Tipin, много се радвам, че пишеш и малката госпожица напредва. Малко се утишиха темите в подфорума и е приятно да четеш добри новини. Малчовците са супер забавни като открият комуникацията като средство за изразяване ... и тормоз.

Ние не сме имали специален разговор - както се казва "на час по лъжичка". Първата крачка беше албумчето с бебешките му снимки от дома до първата ни среща. Първоначално го разглеждахме като книжка с картинки без да проявява специален интерес, след това дойдоха и въпросите - кои са тези лелички, децата, мястото. Докато един ден ме попита в прав текст "От къде съм дошъл?" - малко преди да навърши 3 г. Оказа се, че има много подходящи приказки и филмчета, които да послужат като повод за разговор и въпроси: класическата в такива случаи Грозното патенце, Книга за джунглата, Немо, Кунгфу Панда. Сега например разнищваме, защо Маугли се е оказал сам в лодка в джунглата.  В други теми бях споделяла, че имаме хамстери. Родиха се и бебета хамстерчета, от което детето много се впечатли. Не закъсняха и въпросите. Любим разказ е нашата история като семейство - как сме се запознали (аз и таткото), после сме се оженили, искали сме много да имаме детенце и една добра леличка ни се е обадила, че Мити ни чака, много сме се харесали и сме се събрали. Разказвам за първата ни среща - за пухкавия облак къдрици, който ни се усмихна и се гушна в нас, за големите очички, които са ни погледнали, че той е нашето дете и ние сме неговите родители.
Възприела съм като най-подходяща и ненатоварваща за всички "тактика" да не подхващам и натрапвам сама разговори, когато детето попита обяснявам по достъпен начин (доколкото е възможно). А то пита все повече. С обогатяване на речника и начините на изразяване и питанките зачестяват, прави връзки.
 

Момичета ,моята госпожица навърши-5, и си мисля, че е време да започна със важните разговори, но  съм толкова объркана, че мисля първо да отида при психолога сама ,вие как постъпихте...

Не съм ходила при психолог.Събрах сили,поех въздух и му казах.Поводът беше,че наши съседи си осиновиха две бебчета.Започнах от там-от къде са се появили,защо така е станало.Той се разплака още за тях-много било тъжно,че били оставени на някакво място,без родители.Стреснах се и едва не се отказах,но бързо се окопитих и продължих.Обясних му,че е хубаво,че са си намерили такива добри мама и тате и той се съгласи.Казах,че много деца са така.И някак преминах към нашата история.Детето се стъписа,започна да хлипа и да казва,че искал да види истинските си родители.Тук вече аз се разплаках,но вътрешно запазих самообладание и знаех,че трябва да продължим.Малчо взе да ме прегръща и да пита защо плаче.Обясних му,че аз съм се натъжила сега и незнсм какво даму отговоря.Погушкахме се и после спряхме да плачем.Поиска да си дояде поничката-сигурен знак,че се успокоил.Влезе баща му и с него детето много спокойно взе да обсъжда това,което му казах.Попита кой знае зш това.При  спокойно,че повечето хора,които познават,знаят.Поинтересува се,дали трябвало да казваме в детската градина.Успокоихме го,че не,защото се тревожеше,че ще му се подиграват.После сам беше прошепнал нс ушенце на любимата си госпожа.И така...Не помня повече подробности.Знам само,че се доверих на детето си и всичко мина бързо и гладко.Но бяхме изминали нашия дълъг път до този момент.Всяка една прегръдка,казана дума,минутите за четене,разказване на истории,часовете за игри и гледане на филмчета заедно...всичко което бяхме преживели заедно стоеше там между нас и нямаше как да бъде заличено.Тези неща вече ни бяха свързали зсвинаги...

Мерси hope-love, за това което прочетох но когато ми е трудно на мен, не събирам сили и смелост, да я натоваря с такива мисли, гледам колко безгрижно си играе,колко е невинна в съня си и ми става все по-трудно.

an-manisto, писала съм по-нагоре за нашите разговори. Моят подход при въвеждането на темата за произхода е да не "организирам" специални разговори. Ние започнахме рано - не сме го крили при разговори в присъствие на детето още от ден 1, поддържаме връзка и с персонала на дома (Малката къща), показваме снимки от времето преди да се срещнем. В един момент сам започна да пита. Така и за мен е по-лесно. Предварителната подготовка би ме изнервила повече. Заела съм позиция да не съм активната страна - обяснявам като ме пита, но не предизвиквам сама разговори. Поне на този етап въпросите са прости и епизодични и все още ми е сравнително лесно и спокойно, но се подготвям психически за времето, когато ще задълбаем по-сериозно. Някои осиновители разказват приказка, която са съчинили за историята на детето им. Мен не ме бива много в това и се придържам към истината, такава каквато ми е известна, без да привнасям приказен елемент и да украсявам историята. Би могла да прочетеш в осиновителските форуми различни начини за поднасяне на информацията, но моят съвет е да не ползваш готови модели. Много е вероятно обяснение, което е било подходящо и разбираемо за едно семейство и дете при вас да няма същия успех и да внесе объркване. Темата е много емоционална, май повече за родителите в началото, но не бива да се отлага. 

Мерси hope-love, за това което прочетох но когато ми е трудно на мен, не събирам сили и смелост, да я натоваря с такива мисли, гледам колко безгрижно си играе,колко е невинна в съня си и ми става все по-трудно.

Тези неща няма да се променят,ако и кажете за осиновяването.Ако едно малко дете е щастливо и спокойно в дома си,то ще продължи да е такова и след споделяне за осиновяването.Ще го приеме,макар да не го разбира докрай.

Изчетох на един дъх всичко.В главата ми е гъста лепкава каша.Включвам се малко в нищото.Простете.
На 37 г. майка ми реши че е време да разбера истината на моя живот и този на брат ми.Осиновени сме, две бебета родени през ден,но са ни записали на една дата. В този ден разбрах, че нямаме никаква връзка помежду си.Биологична. Отдавна бяхме разрушили и другата-емоционалната.От моя опит -разнищвайки в ума си думи,постъпки почти два месеца вече -детето е най-добре да расте с тази информация.За да е спокойно,за да е сигурно в родителите си, в любовта и подкрепата им.Едно време не е било като сега-почти криминално е било чудото осиновяване.Нито един от роднините на майка и татко не са ни искали и не са съгласни с решението да се появим и до ден днешен.Организираха наследствата без наше участие,защото сме копелета и чужди и така.Майка ми е била разкъсвана от всички надлъж и нашир,баща ми почина млад и останахме сами.Точно пред пубертет.Аз винаги съм била проблемно дете.Винаги съм се бунтувала срещу всички и всичко,което не ми се е виждало правилно.Никога не изградихме връзка емоционална с майка ми.Чудех се защо не успя да изстрада с мен или не пожела изобщо борбата със стерилитета ми.Сега си отговарям на много въпроси,четейки вашите коментари.Никога няма да съм благодарна на друг,така както на нея.Затова,че ме е спасила.Но аз имам много майки.От които съм се учила,от които съм получавала,на които съм давала обич в живота си. От дете винаги съм се привързвала и към жени и към мъже,които са ме приемали като детенце и са ме обгрижвали емоционално.Аз съм късметлийка,но така и не пораснах.
П.С. Адски обуркана съм все още.Не знам това което написах как бих възприела след известно време.Само този раздел от форума не бях разлиствала,а сега кълва със скоростта на светлината.Обичайте,подкрепяйте не задушавайте.Изградена връзка няма да се разруши.

Здравей Мери Попинз!
Дълго време не бях надничала във форума и чак сега виждам, че си писала. Исках само да ти багодаря, че сподели! Минало е известно време - сега "наместват" ли се вече нещата при тебе?

Chandra, много ми помогна форума и вашите мнения и споделени случаи да се ориентирам в случилото се преди години а и сега.Майка ми отказва да говори с мен .За всичко. Продаде всичките си имоти от тук и замина.Попитах защо ни изоставя.Говори ми все едно трригодишна и а пред себе си...Аз исках да ми обясни отношението си, защото смятам че е вероятно да се самонавивам в някакви моменти.Явно не е доволна от нас.По-сама не съм се чувствала.Но явно съм изтеглила тая клечка.Имам хубави неща в живота си.Но ми е мъчно.