Да поспи във тишина
Мама, щом очи затвори,
сладка дрямка я обори...
Уморена, спи – разбрах,
седнах и се умълчах.
Кукли и играчки, знайте,
с мен сега не ще играйте!
Хайде спете – нани-на,
за да има тишина.
Тихо... всичко се спотая...
Но не щеш ли – в наща стая
там до мама пълзешком,
лъч се вмъкна крадешком.
По лицето и игриво
почна да играе живо...
Гледам, па се не стърпях:
-Чувай, Лъчко – му казах -
мислиш ли, че не желая
като тебе да играя?
Пумпалченце да въртя
или гласно да чета?
С цяло гърло да запея,
волно с глас да се засмея?
Чуй ме, Лъчко, разбери,
не е време за игри -
от умора тъй голяма
виждаш – дремнала е мама
и не смея да гълча,
седнала съм и мълча.
В миг отскочи на стената
златний Лъчко, спря играта.
Приближи се той до мен
и ми каза примирен:
-Е, добре ще сторим двама
зарад твойта спяща мама
да не бъбрим и гълчим,
онемели да мълчим.
Нека бъдеме послушни,
никой, никой да не шушне -
уморената жена
да поспи във тишина.
Елена Благинина
