Здравейте, д-р Савова,
Със съпруга ми сме заедно дълго и имаме прекрасни отношения. Преди 4 години имах спонтанен аборт без патологични проблеми, година по-късно отново забременях, но бременността не беше планирана и поради финансовото ни положене, реших да направя аборт. Лекарят ми каза, че всичко е минало нормално, нямаше усложнения. След което смених гинеколога, който също потвърди, че всичко „изглежда“ наред. В началото го приех много болезнено, защото още в деня, в който направих аборта, съжалих. Дълго имах проблеми със съня, затворих се в себе си и както е писала в предишен пост anni1981, започнах да усещам гняв, често се държа агресивно и избухвам. Преди повече от половин година решихме, че искаме и сме готови за дете, но резултатът все е отрицателен. Всеки месец очаквам, че ще съм бременна и когато разбера, че не съм, започвам отново да мисля за аборта. Четейки постове по интернет, изпитвам страх, че съм изпуснала възможността да бъда майка и че съм направила голяма грешка. Грешка, която не мога да си простя. Лошото е, че съм в чужбина, където нямам толкова приятели и познати и съм се изолирала до голяма степен. Съпругът ми го преживя по свой начин, но всеки път, когато говоря с него, той е убеден, че няма проблем да забременея и някак си разговорът спира тук. Преди месец отново ходих на гинеколог и ми казаха отново, че всичко е наред. Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически. Чувствам страх, отчаяние и не мога да си простя това, което направих. Как да се справя сама с този психилогочески синдром след аборта? Как да си внуша, че съм здрава или по-скоро да престана да си внушавам, че нещо не е наред?

Есен1 , пиша ти като някой който не те съди и обвинява, не като професионалист като Ваня Савова.
Четеш постове в интернет, ама тези постове са за едни други хора, за техния живот и избори, за техните обстоятелства и решения - не за твоите.
Няма да те лъжа, че знам как се чувстваш, защото не знам в действителност, не съм правила аборт. Но мога да ти кажа нещо друго в тази връзка. Когато не ни се случва, това което желаем в даден момент - всички май имаме навика да се упрекваме, че сме "лоши" и заради някакви наши минали действия "така ни се пада". Но не е така. Аз "доброто, здраво, неабортирало, неразболяло се от нищо момиче", това с хубавия /уж/ брак и семейство...и чакащо близо 5 години дете, което не идваше... Бях стигнала дотам да си мисля, че някак не ми се полага "цялото щастие накуп". Та чак си и вярвах понякога. Разбирам емоцията ти по този повод, емоциите са хубаво нещо, но не са рационални. Когато, ако има такъв проблем - рационалността е необходима за теб самата, за връзката ти, за душевния ти мир.

Ако си убедена, че лекарите, които са ти казали: "Всичко е ОК физиологично" са прави - довери им се. Ако не си убедена - провери тези мнения. Ако не може там - при следващо прибиране в България - планирай нужните прегледи и изследвания, ние тук ще ти съдействаме максимално за целта. Изчисти "пред себе си темата". Няма да си помогнеш като се самоизяждаш от вина. Нямаш вина, случва се всичко в този живот, на много хора се случва тази ситуация и други още по-сложни. Няма "вина" за нищо по презумпция, още по-малко "наказание" по презумпция. Не потъвай натам!

Може и да не съм права, не претендирам, че съм. Мен лично рационалното мислене  и решимостта да действам и да решавам живота си - ме извади от състоянието на лашкане, колебания и едва ли не вяра в "свръхестествени наказания". Не вярвай и ти в такива неща. Търси причини - ще намериш и решения и подкрепа. От всякакъв вид

.... Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически...

Много вероятно, аз забременях в месеца, в който ми казаха, че всичко ми е наред, след като направих всички първоначални изследвания в клиника за репродуктивно здраве. Тази бременност приключи с мисед в 8г.с. и за известно време се усещах как се плъзгам обратно в капана на психиката си, но реших че този път ще дам на тялото си адекватен "технологичен" период, за да зачене. Направихме допълнителни изследвания, за да разберем причината за загубата, изградихме стратегия какво правим при следваща бременност и си изключих "копчето за контрола". Правех разни дребни неща за себе си, с мъжа ми си организирахме забавления и следях овулация без да влагам обичайното напрежение. След 5 месеца отново бях бременна

Ако си под 35г, дай си още 6 месеца, но се опитай да повярваш в себе си и тялото си. Какъв е твоя начин за това, ще трябва да откриеш сама или др. Савова може да ти помогне. Успех!

Здравейте г-жо Савова,
Как може да се свърже човек с Вас, ако иска лична среща?

Jbrul и ollivia, благодаря ви за мненията! Много!

Есен, позволи ми да кажа и аз няколко думи по историята ти.
Първо, 6 месеца не са чак толкова дълъг период, проблемът е по-скоро в контекста на очакването и историята зад него. Аз съм бивш дългогодишен психотерапевт със също толкова дълга лична терапия. Не подценявам изобщо ролята на емоциите и връзката между емоционалните преживявания и соматичните им прояви. Но в момента има тенденция тази връзка да се преекспонира. На твое място, не бих изключвала физиологичен елемент в неслучването на желаната бременност. Първо, обикновен гинеколог не може да каже с един преглед, че всичко е наред. Най-малкото, силният стрес (от този, който си преживяла) докарва ендокринни проблеми. Аз самата опрях до помощта на репродуктивна клиника заради вторичен стерилитет в следствие отключено след силен стрес Хашимото. Второ, абортът не е безобидна интервенция и не говоря за чисто емоционалните и моралните аспекти. Всяка такава интервенция крие рискове от скрити инфекции и последствията от тях, знам за случаи на проблеми с маточната лигавица и т.н. Гинекологът ти, например, със сигурност не може с един преглед да установи дали тръбите ти са проходими към момента.

Накратко - на твое място, ако още няколко месеца няма резултат, бих потърсила малко по-задълбочение отговори в медицински план. Аз също живея в чужбина и знам, че в някои държави системата за такъв вид помощ често е тромава. Но си струва да се опита. Иначе можем да теоретизираме до безкрайност за връзката между психика и физиология, но първо трябва да се изключи физиологична причина.

И още нещо ми прави впечатление. Струва ми се, че за теб е много важно случващото се да бъде обсъждано със съпруга ти. Дали е възможно такъв диалог да се случи? Какво би му казала? (Това си е въпрос само за теб, не те каня да ни разкажеш на всички).

Успех ти желая - и в преработването на травмата, и в забременяването.      

Здравейте, г-жо Савова!
Ще обясня на кратко ситуацията си и ако прецените, че въпросът ми не е за този форум, моля само ми кажете. Видях какви са основните идеи на Вашите консултации, но в момента не знам към кого да се обърна.
Живея с мъжа до мен (нямаме брак) от 4 години. Познаваме се от 5. Имаме едно прекрасно момиченце на 9 месеца, резултат от 2-ра инсеминация. Всичко беше наред до раждането на детето. Мислех, че сме идеалното семейство и дори си позволих да кажа и на себе си и на него, че съм щастлива. После всичко се обърка. Той започна контакт (наричам го така, защото той твърди, че не е връзка) с 22-годишно момиче. Не иска да се разделяме, твърди, че няма нищо с нея, но аз "хващах" на няколко пъти неща, които говорят обратното. Сега твърди, че го тровя, че съм виновна аз (не ми обяснява защо, а казва просто да търся вината в себе си). Пак не си тръгва, но се караме всяка вечер. Аз пък, решила, че го обичам и не искам без него, търпя всички скандали и обиди и не знам какво да правя. Мисля основно за детето, а не знам дали това трябва да е водещото. Просто нищо не знам вече! Не мога и да реша какво и как да направя. Плача ежедневно, въпреки, че мислех, че съм силна жена и това неминуемо се отразява на детето. Мога да опиша конкретни ситуации, за да ми кажете луда ли съм, както смята той, но не искам да спамя темата. Благодаря предварително и съжалявам, ако ситуацията ми не е за тук! Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.

   Честито Рождество!
   Вашият въпрос считам за един от най-важните, поставяни тук, защото се отнася, повярвайте ми, до много хора. Кризата с проблемното забременяване винаги влияе на отношенията в двойката, но тя остава извън вниманието ни, сякаш изместена от основния проблем. Практиката ми показва, че по време на периода, през който двойката прави опити, по никакъв начин, дори и да вижда проблемите си, не иска да говори и да се заеме с тях. Повечето хора пазят тази тема в дълбока тайна.  Предполагам, че това е свързано с евентуалната необходимост от промяна, понякога – драстична, с която повечето хора не искат да се заемат, тъй като първостепенно е бебето. Логично, но неефективно. Ставало ми е тъжно колко много жени търпят в името на бъдещото дете. При много от тях нещата не се „оправят от самосебе си”, както са очаквали, а, напротив – след разрешаването на проблема настъпва дълбок разрив, дошъл сякаш от нищото. Вие много добре описвате този процес: че сякаш изневиделица се е появил третият.
   Третият винаги е следствие от започналите вече да се рушат отношения. Предпочитам да наричам нещата с истинските им имена, с риск да не звуча лицеприятно, но мисля, че по-добре е сама да си дадете реална сметка какво се случва в семейството Ви, отколкото да се самозаблуждавате. Мнението ми въобще не е меродавно, но бих искала да Ви помогне да проявите реализъм и да се опитате да се абстрахирате от предразсъдъци и самозаблуди, които често изграждаме като защитна реакция – просто защото е по-лесно да се адаптираме към проблема, отколкото да го разрешим. Това е човешко, всички го правим и често сме изправени пред спешната необходимост да разрешим проблема, когато нещата излязат извън контрол. Както тук. Поведението на мъжа Ви вече е извън Вашия контрол – той е започнал връзка с друга жена и съмненията Ви не са напразни – да, това е връзка, а не контакт. Също така – няма как да търсите вината в себе си, тъй като ситуацията е резултат от вашите взаимни отношения с мъжа Ви. Никой не може да накара партньора си насила да му изневери. Дори и при скарване, скандал, разрив или каквото и да е разочарование – не всеки ползва изневярата като отмъщение, защото схваща безсмислието, несъотносимостта към проблема с партньора. Еднократната изневяра се различава от трайната връзка извън двойката. Извънбрачната връзка (условно я наричам така, отнася се и до несключилите брак) означава бягство от двойката. Не бягство от човека – Вас, а отношенията, които имате.
   Казвате, че мъжът Ви не си тръгва. Е, действително, май си тръгват само героите в романите и филмите. Повечето мъже не си тръгват. (Тъй като работя основно с жени, мога да говоря за това как постъпват мъжете им. При жените – не знам, защото хората не се консултират, когато започнат извънбрачна връзка, защото тя не е мъчителна. Ходят при фамилен/брачен/семеен консултант, когато трябва да се завърнат един към друг, което вече е мъчително ) Поставят жена си в агонизиращо положение – къде защото не си дават сметка за болката й, къде защото не ги интересува. Това е голата истина. Много от тях искат да запазят статуквото – да имат жена и любовница, стига да има мир и не предприемат никакви действия, докато една от двете жени не го подложи на успешен натиск.
   Стигнахме до действието. Казах „натиск”. Под натиск разбирам всяко действие или поведение, целящо да възроди отношенията, не просто да „завърне” партньора. Тук пропускам елементарните и неефективни реакции, свързани с насилие-от сорта на досаждане, контрол, следене, шантажи, заплахи и т. под. Те може и да вършат някаква работа, но тя е повърхностна и временна. Жените, които искат да запазят връзката си, действат много обмислено и постоянно, защото са разбрали, че няма какво да губят. Разбират, че в основата на разпада са изпарилите се чувства и като същински детективи тръгват по следите им. В огормна част от случаите успяват да ги открият, съживят и поддържат. Разбира се, преглъщането на обидата е кризисен период, от който, искат или не, излизат успешно, в името на целта да останат заедно с този човек. Разбират, че стаената обида връща нещата в началото и че съвместният живот без прошка е невъзможен. Има много хора, които след подобен случай в живота си избират съжителство с договорка – свобода и дискретност на „външните” отношения, други живеят в сянката на тайното съмнение дали няма да се случи отново, а трети, за които говоря, го преживяват, прощават и продължават напред. Въпросът е да не изгубите чувството си за самоуважение и достойнство, ако решите да простите, защото това няма да е прошка, а и не Ви гарантира удовлетворяващ живот.
   Въпросът е доколко това си струва. Тук не мога да Ви дам никакъв съвет. Силно впечатление ми направи фразата „решила, че го обичам”. Това означава, че изневяра Ви е подействала отрезвяващо, независимо дали любовните Ви чувства са намалелни  или дали, съмнявам се, не е имало кой знае какви. Така или иначе, Вие сте се амбицирала да го задържите. Това е първото нещо, над което трябва да се замислите, според  мен. (Какво означава „да задържиш някого”? Това, само по себе си, предполага неговото нежелание.) Силното Ви желание да бъдете с този човек се появява като ответна реакция на неговото нежелание. По принцип, доколкото разбирам, не му показвате такава силна „мотивация”. И това е нормално. Но точно тук е капанът на заблудата, че силно държим на някого просто защото пръв „си е тръгнал”. Напълно възможно е тази негова крачка да е в унисон с най-доброто за нас, но да не искаме да го приемем от фалшиво чувство за гордост. Мисля, че няма значение кой си тръгва, щом нещата не вървят.
   Детето в случая е маска, рационализация. То не е истинската причина. Ако сме решени на нещо-да, разбира се, че можем да го използваме като причина за постъпките си, то е на двамата души и може да бъде използвано като мотив и повод за безброй наши решения. Дали обаче то е истинската причина за линията на поведение, която поддържате? Ако да-значи смятате, че детето трябва да живее с родителите си, независимо в какви отношения са те и дали въобще е възможно тяхното съжителство и следователно – нямаше въобще да поставяте въпроса си, а да приемете връзката на мъжа си. Вие обаче не я приемате. Затова мисля, че е най-разумно да изключим детето от Вашите собствени мисли и намерения. Просто е по-честно. То е отделен човек. Загрижеността Ви за него не е разменна монета.
   Държа да Ви кажа и че въобще не сте луда, а най-нормална жена, която още не знае какво да прави. Няма план, защото не е наясно с отношението си към мъжа. Пак Ви връщам към момента с капана на преувеличената от наранената гордост, болка. Опитайте се да се абстрахирате от гордостта, защото ако тя е водещият Ви мотив, никога няма да успеете да простите и да живеете спокойно. Егото би Ви отвело единствено към самотата. То пречи да се взимат трезви решения. Опитайте се да прецените как се чувствате с този човек, смислен ли е животът Ви, виждате ли общо бъдеще, приятно ли Ви е с него... грубо казано – има ли някакъв тип духовна, неизказана връзка между Вас, липсва ли Ви. Чак тогава евентуално бихте могла да прецените дали си струва битката, в която се опитвате да влезете-засега-с голи ръце. Чак тогава би Ви станало ясно, че тя е много тежка и изисква всичкото смирение, търпение и смелост, на които сте способна. Би Ви станало ясно, че ако искате да живеете с този човек, животът Ви оттук нататък няма да е същият, а ще го продължите, навлизайки в нов етап. Ако пък разберете, че това не е човекът за Вас – той Ви дава решението и битката се обезсмисля. Това е нещото, което трябва да разгадаете. Искате или не.
   Обикновено от такава криза, в най-добрия случай, се излиза за около 6 месеца и тя е лично чистилище, в което човек научава много за себе си, така че не се притеснявайте от времето. То е на Ваша страна, но не чакайте да свърши Вашата работа. То само ще Ви доведе до яснота дали действително искате да прекарате живота си с този човек и как. Оттам нататък вече ще знаете как да действате.
   Не се отчайвайте! Ще преминете през това и то ще Ви обогати! Вие сте една изключително смела жена!

Мила Ваня,
Отново ще ти пиша тук , незнам как да започна. Първо имам полово предаван инфекция - споделих с няколко човека за това , малко или много съм на 28 години и сама мога да взимам решение за здравето си и всичко останало и за най правлината процедура за лечение. Имам тежка дисплазия на маточна шийка без извършено лечение , и какво получих един куп упреци , обиди и всичко останало и как да не се сринеш психически след всичко това. Така е, две от най близките ми приятелки ме разбраха но други не , а в момента не мога да общувам дори с гинеколога си защото според нея аз искам да сме приятели , а аз съм на друго мнение. За мен когато чувстваш един човек приятлески и му говориш нещата така то това не значи че си приятел с него. На друг лекар не искам и да разчитам но вече незнам как да постъпя в таз сигуация и малко по горе описаната, от мен. Тежко ми е, но незнам дано всичко се оправи един ден...

   Честито Рождество!
   Виждам, че не сте разрешила проблемите си с Вашата лекарка. Минало е доста време, а нещата са в старото положение. Моля Ви да се замислите за ежедневието на Вашата лекарка: в състояние ли е тя да се сприятелява с всеки? Или да показва какъвто и да е тип лично отношение? Да, Вие не сте всеки. Никой не е всеки. Но каква е нейната работа? Да излекува Вашата половопредавана инфекция. Ако тя е от типа лекари, на които им идва отвътре психологическата функция – ок (това ок също е относително), но ако не е – как трябва да постъпите? Или да си изберете нов лекар, (което отказвате), или да си останете със сегашните недоразумения, които не само съпътстват лечението Ви, но и му пречат. Вие поставяте генералния въпрос за това до каква степен  лекарят трябва да се занимава със здравето, защото то има три компонента: физическо, психическо и социално благополучие, а не просто липса на болест. В съвременните условия (образование, начин на живот и много, много други) е почти невъзможно една лечителска/терапевтична фигура да се заеме и с трите неща. Т.е. – засега здравето остава обект на мултидисциплинарен подход. Ето защо – аз оправдавам морално Вашата лекарка, която няма възможност да говори по-дълго с Вас. При условие, че имате нужда да споделяте, правите го, а срещате неразбиране – може би е най-добре за Вас да се консултирате с някой, който проявява разбиране. Това и преди сме го говорили. Мотото Ви е „Никога не се отказвам”. Защо? Има случаи, в които най-доброто за нас е да се откажем. Какво губите? Тревогите, без които не можем ли?
    Моля Ви да погледнете сериозно на възможността да се освободите от тежестта на невъзможните отношения като или ги прекратите, или ги направите възможни! Желая Ви успех!

Здравейте, г-жо Савова!
Имам детенце на 8месеца, получи се след четвъртият опит ИКСИ, пътя до успеха беше много труден, но аз винаги вярвах че ща бъда майка. Родих нормално, точно на термина,едно невероятно сладко момиченце. Бебето се развива перфектно! Но мен много ме е страх нещо да не и се случи. Или като го мисля, да не вземе да го предизвикам.  Преди няколко дена четох значението на имената и там някой луд беше написал, че много често на жени с моето име им се случва да загубят дете. Знам, че това е пълна глупост, но на мен ми подейства доста зле.

   Честито Рождество!
   Говорите ми за нещо в спектъра на невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства. Имайте предвид, МКБ 10 не прави голяма разлика между стрес и криза, а периодът на асистирана репродукция е житейска криза, дори и да няма отчетливи стресови реакции (това е рядкост). Казвам го, за да обоснова тезата си, че за всяко нещо има причина – борбата със стерилитета не е нещо без психически последствия, всички го знаем. Не съм обаче почитателка  на дългосрочното търсене на причините, защото често те не носят решение. Какво като знаем причините?  А. Елис казва: „Забравете Вашето кошмарно минало!”   Затова – нека тръгнем от актуалното състояние и се насочим към действие. Не мога да диференцирам без разговор за какво става дума, но съм сигурна, че има общо с обсесивно-компулсивно разстройство с преобладаване на натрапливи мисли и умствени предъвквания. Това не е диагноза, моля Ви да ме разберете правилно, а насока за проблема. До това състояние не се стига без фона на генерализирана тревожност. Тези мисли на границата на съзнанието, които Ви тормозят и които Вие разбирате, че са нерационални, се наричат автоматични и могат да бъдат редуцирани чрез преработка на базовите схеми. В общи линии, за мен проблемът Ви е ясен, но нито има как да обясня тук терапията, нито се занимавам с такъв тип терапия, а дори и да се – не е възможно тук да се започне нещо. Когато нещата опират до психотерапия, а не до консулт, го казвам. Предлагам Ви, тъй като съм наясно колко изключително болезнени са тези мисли, да се обърнете към когнитивно-поведенчески терапевт, с който да поработите върху тях и да разрешите проблема си. Сигурна съм, че проблемът е решим чрез този подход - когнитивно-поведенческата терапия е ефективна именно при разстройства и проблеми от тревожния и паническия спектър.
   Съжалявам, че на този етап не мога да Ви помогна с друго, освен с мнение и насока. Възхищавам се на умението Ви да формулирате проблем, което е гаранция за успех. Често ние, хората предпочитаме да се адаптираме към проблема си, с което го задълбочаваме, вместо да го разрешаваме Вие май сте изключение ! Желая Ви успех!

Здравейте, д-р Савова,
Със съпруга ми сме заедно дълго и имаме прекрасни отношения. Преди 4 години имах спонтанен аборт без патологични проблеми, година по-късно отново забременях, но бременността не беше планирана и поради финансовото ни положене, реших да направя аборт. Лекарят ми каза, че всичко е минало нормално, нямаше усложнения. След което смених гинеколога, който също потвърди, че всичко „изглежда“ наред. В началото го приех много болезнено, защото още в деня, в който направих аборта, съжалих. Дълго имах проблеми със съня, затворих се в себе си и както е писала в предишен пост anni1981, започнах да усещам гняв, често се държа агресивно и избухвам. Преди повече от половин година решихме, че искаме и сме готови за дете, но резултатът все е отрицателен. Всеки месец очаквам, че ще съм бременна и когато разбера, че не съм, започвам отново да мисля за аборта. Четейки постове по интернет, изпитвам страх, че съм изпуснала възможността да бъда майка и че съм направила голяма грешка. Грешка, която не мога да си простя. Лошото е, че съм в чужбина, където нямам толкова приятели и познати и съм се изолирала до голяма степен. Съпругът ми го преживя по свой начин, но всеки път, когато говоря с него, той е убеден, че няма проблем да забременея и някак си разговорът спира тук. Преди месец отново ходих на гинеколог и ми казаха отново, че всичко е наред. Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически. Чувствам страх, отчаяние и не мога да си простя това, което направих. Как да се справя сама с този психилогочески синдром след аборта? Как да си внуша, че съм здрава или по-скоро да престана да си внушавам, че нещо не е наред?

   Честито Рождество!
   Ще започна с това, че, като цяло, подкрепям казаното от момичетата, особено това от Heaven_New за преекспонираната връзка между психика и тяло. При стерилитета (макар че не мога да Ви категоризирам като човек с репродуктивни проблеми, тъй като при Вас все още не е открит проблем, вероятно е твърде рано) това е остаряло схващане,  писала съм за т. нар. „психогенен стерилитет” – има психогенен фактор, но той не е единствена причина. Замислете се, ако не съм права, до какви смазващи за раждаемостта резултати би довело чувството за вина, депресията или манията   Писала съм как хората забременяват във всякакви психични състояния - на отчаяние, на напрежение, на спокойствие... Състоянието, според мен, не е решаващото, а етапът от протичането на кризата. С най-голяма тежест сред психогенната етиология е факторът „стрес”. Защо? Защото е най-пряко свързан със сомата/тялото. Стресът е форма на адаптация към външни стресори, което означава, че при стрес се включват  механизми, позволяващи успешното функциониране и запазване на соматичните функции, макар и по нов начин. Трябва да търсим състояния също толкова силно обвързани с промяна на биологичните функции, колкото стреса, за да ги наречем предразполагащи фактори. Депресията също е силно соматична, тя има ясна клинична картина, ясен телесен израз, но въпреки това не се счита за категоричен фактор. Защо? Защото при депресията има изчерпан енергиен потенциал, а при стреса – обратното – генериране на енергия. Следователно – ако организмът функционира по нов начин тогава, когато има енергиен потенциал, това няма как да не е свързано с всички биологични функции, включително репродуктивните.
   Не мога да отнеса чувството за вина към такъв нов тип функциониране, какъвто представлява стресът/дистресът. То, само по себе си, дори не е депресия. Да не говорим, че мислите, които Ви преследват, са напараво обичайни за жена, която иска да забременее, но засега не се получава. Казвате, че още в деня на аборта сте съжалила. Това също е нормално. Не бива да забравяме основното – че това е било едно добре обмислено, взаимно подкрепено и обосновано решение. Вие не сте можела и искала да постъпите по друг начин. Ако Вие бяхте забременяла веднага щом го пожелаете или вече имахте дете, съгласете се, нямаше да Ви минава през ум да наричате решението си грешка. Грешка го наричате Вие, сякаш за да пасне на проблемното забременяване. Трябва да има виновен, нали? Заложено ни е да търсим причина. Тя обаче не е реалната. Тук трябва да направим разграничението между причините, които ние мислим за такива и причините, които са обективно доказани като такива. Затова мисля, че Вие няма да се успокоите или докато не забременеете, или докато не се открие причина. Намирам за правилни съветите да се обърнете към сериозни медицински изследвания. Причината за неизяснения стерилитет (силно се притеснявам да използвам тази диагноза спрямо Вас ) е неизяснена. Обаче я има. Какъв е изводът? Трябва да се открие.
   Второто разграничение, освен между обективни и субективно предполагаеми причини, според мен, е това между чувството за вина и причините за незабременяването.  То произтича от първото. Щом чувството за вина е плод на нерационални, но „удобни” и обслужващи сегашната ситуация, мисли, то трябва да го разграничаваме от причините за незбременяването. Знаете, че при всяка от нас съществуват някаква първа причина в началото – дали оперативна намеса, дали нещо друго, каквото и да е... да не изброявам..., преди да се превърне в част от цял комплекс и всяка си е задавала въпроса „какво би станало ако...”, но с времето повечето от нас разбират, че обстоятелствата са били неизбежни. Същото е с избора за аборт. Той е бил неизбежно решение. При някои той има последствия, при някои – не. И това е, което също трябва да се види. Както и всичко необходимо, свързано със забременяването, което гинеколозите, работещи с проблемно забременяване и асистирана репродукция, работят, а не гинеколозите, които работят в други сфери. Затова – моля Ви, не бързайте с изводите, без да сте сигурна, че условно проблемното забременяване е във връзка с аборта, а дори и да е така – то пак е било неизбежно, най-малкото – не е зависило от Вас и не зависи. Само не мислите, че сте изпуснала възможността да бъдете майка! Моля Ви, не говорете така! Просто не знаете какви случаи разрешава медицината, а ние обсъждаме нещо, което още не знаем какво е Вие ще бъдете майка, разбира се!
   И нека, последно, разграничим, миналото от бъдещето. Било, каквото било. Опитайте се да съсредоточите усилията си в посока забременяване, което означава – изследвания. Силно се надявам и вярвам междувременно да се е случило и при Вас, а ако не е  - не се отчайвайте – имате всички изгледи за успех! Желая Ви много сила, енергия и късмет, както и да намерите хората, които да Ви подкрепят, ако се наложи да разрешавате проблем. С тях, повярвайте ми, пътят е многократно по-пряк и лек, а без тях – понякога невъзможен

      дойде време да се оттегля от тази тема. Взимам това решение без смесени чувства. Чувствам се като след добре свършена работа, защото мисля, че дори и една дума все някога е доближила някоя от нас до усещането какво е добро за нея и как да промени нещата.
   Започнах този формат, когато детето ми беше бебе и, в общи линии, единствената ми задача беше да се грижа за него. С порастването му задълженията ме погълнаха и,  логично, вече не ми позволяват да пиша редовно. В един момент бях изправена в ситуация на избор кое да става по-качествено – живата работа или писането. Консултирането изисква лична сила, искреност и оттдаване, които ние, психолозите, ако ги имаме, се стремим да пазим, но губим неусетно порива, вдъхновението и спонтанността си във водовъртежа на преживяванията. Не бих искала да ги загубя и затова мисля, че би било неетично да продължавам да поддържам тази тема. Постъпвам искрено към вас и към себе си.
   Не чувствам решението си като сбогуване, няма носталгия или неизказаност. Напротив. Само благодарност и нови надежди. Между нас има много психолози и хора от помагащите професии, които успешно биха продължили започнатото от мен и биха се справили. Форматът винаги може да бъде адаптиран към потребностите от такъв тип подкрепа. Аз мисля, че всичко е позволено и силно се надявам темата да не бъде изоставяна, защото има нужда от нея. Приемам я като начало на нещо по-постоянно. „Зачатие” направи много в областта на психологическата подкрепа, показвайки най-вече необходимостта от нея. В сфера като репродуктивното здраве, в която не само лекарите, но и ние, като пациенти, сме силно „медикализирани” и центрирани върху крайния успех, „Зачатие” успя да извади на показ един огромен проблем в борбата със стерилитета – липсата на психично и социално благополучие с дългосрочни последици, дори и след крайния успех. Интуитивно и естетствено „Зачатие” , самите ние, си показахме, че когато не се чувстваме добре, трябва да го променим. Ако до преди 6-7 години се считаше за нормално да си нещастен при стерилитет – в смисъл - това едва ли не се очакваше от нас от общество, трудно съпреживяващо подобен проблем – то сега на преден план излиза необходимостта от благополучие при стерилитет. Това стана възможно след радикалната трансформация на социалните нагласи към проблема. Има много време, докато триадата на здравето - биологично, психично и социално благополучие – бъде схваната наистина като компелкс, но основите са положени. За мен лично стерилитетът е, на първо място, социален феномен, чак след това – медицински и на последно място– психологически. Медицината работи с готова физическа проблематика, а психологията – с готова медицинска и социална. Физическият проблем, сам по себе си, не е толкова тежък, колкото тежки са социлано-психологическите му измерения, както и борбата с него (лечението). Но се работи с него, за да разреши цялата житейска драма. Затова психологията е помощница на медицината, тя следва физическото лечение, както и социалните промени, тя е съюзница на двете каузи. Тя не претендира нито за първенство, нито за самостоятелност. Медицината е в състояние да лекува физически проблеми и като резултат - да облекчава психическите, затова, по аналогия, от психологията се очаква да решава психическите проблеми, чрез което да се разрешават  физическите. Това е едно нереалистично очакване, хем базирано на механистичен възглед, хем в сферата на шаманизма. Съвсем логично - успехите на психологията тук са малко и обяснението е много просто:
   Очевидна е ползата на психологическото подпомагане на лечението, за което говорих досега. Хората оценяват психологическата помощ не защото забременяват, а защото се чувстват по-силни и спокойни и това косвено подпомага лечението. Предимството на психологията като терапевтичен инструмент обаче, е в следното: тя работи с личната концепция за щастие, която е независима от концепцията за здраве, с която работи медицината. Т.е. – човек е в състояние да е щастлив и докато се лекува медицински, и при неуспешно медицинско лечение. Именно в това се изразява късогледството, което проявявахме: очакванията към  психологията бяха съсредоточени най-вече върху подкрепа при кризите, създавани от  физическото лечение, без да виждаме силата й на компенсаторен механизъм тогава, когато „лечението” е нежелано, неуспешно или невъзможно. Очаква се един болен човек да стане щастлив, когато оздравее и това в огромен процент от случите е така, затова виждаме блестящия триумф на медицината. Но не виждаме щастието на болен  човек  просто защото от него не се очаква да е такъв. (разбирате, че използвам „болест” и „лечение” условно. ) Тук е мястото да отбеляжа и грандиозния успех на „Зачате” – промяна на схващането за човека с репродуктивен проблем като за болен. С две думи – терапевтичният потенциал на психологията се състои в разрешаването на кризата чрез преосмисляне на стерилитета  („болестта”, както казваха някои   лекари ) и преоткриване на смисли и цели. При тежките  случаи се търси  стойност на лично благополучие в различни случаи, включително при живот без деца... (Истината е, че много от нас, на които, след много години,  лекарите в прав текст казват „Дотук бяхме” не са узрели за осиновяване. Това има предистория. Ако психологията не хвърля толкова усилия в подкрепа на „на всяка цена”, а животът намери смисъл на по-ранен етап, всичко кризисно занапред ще се преживява по-лесно. Това не е обвинение към лекарите, напротив – тяхната работа е да правят бебета, а към психолозите, които сякаш не успяват да прескочат наложените от „лечението” граници, които невинаги съвпадат с щастието и нямат ресурс да се противопоставят на конвенционалния критерий за успех...)  В общи линни, сега репродуктивната психология се движи на ръба –  да облекчи медицинското лечение, където подпомага медицината и да даде нов смисъл, независимо дали свързан с продължаващо лечение или не, при негов неуспех. Затова – експериментите с всички форми на психологическа работа – клинична, извънклинична, виртуална, социална – ще продължат, докато се улучи формулата за най-висока полза на клиничната психология като компенсаторен механизъм в преживяването за лично неблагополучие, създадено от физически и социални реалности.
   Затова, имайки предвид предизвикателствата пред тази област, аз ще остана да работя в нея под една или друга форма. Не защото съм лично засегната от проблема, а защото обичам нещата да се случват и да се върви към по-добро! Желая на всички весело посрещане на Новата година, много упование и вяра в настоящето! Имаме най-вече него !

Благодаря, Ваня - за отделеното време, помощта и подкрепата към потребителите на форума.
Желая весело посрещане на празниците и много професионални успехи!