Момичета и Момчета, през какво минава вашият духовен път към Родителството?
Кои предизвикателства застанаха насреща ви? Как успяхте да ги преборите? От къде почерпихте сили и знания? Кой ви подкрепя?
На какъв етап сте сега?

За мен най-трудна е борбата с чувство за вина и страховете, а техен фокус - взаимоотношенията с майка ми. Чичко Фройд доволно би потрил ръце тука За мое(предполагам и за нейно) огромно съжеление така и не стигнахме до топлина помежду ни, а тя липсва и на двете ни. Искам да стана майка, а със собствената ми майка взаимоотношенията ми са .... без комфликтни, но и безобични ... Ще мога ли да дам на детето си обич, която на самата мен ми липсва? Виждам как съм попила от майка си модели на поведение, които са ме ранявли. Ще мога ли да ги изтрия, за да не ги предам на моето дете?
Наскоро прочетох този разказ и си дадох сметка колко ми е близка тази позиция:

""Прошка за мен и за майка ми"
 от Десита, 18 Декември 2011, София
Ноемврийската вечер неумолимо се промъква в стаята. Сивото и черното триумфират. Звездите зъзнат. Луната следи света със студено око.
На края на леглото е седнала жена. Угаснал поглед, превита напред фигура. Устата- тъжна  скоба. Плътно по мъжки тяло, но с по женски крехка наивност. Това е майка ми. Моята майка.Гледам я и си мисля защо никога не успяхме да се срещнем в уж общия ни път. Тъгата е оставила отпечатък по цялото й тяло. Много пъти се опитвах да погледна в очите й, да я усетя...да я видя. Какво ли се крие в тези огромни, черни като зинала паст очи? Виждам страх, много страх! Замръзнала още преди много години. Няма молба за любов и прошка. Глад за обич. И понеже я няма, храната се превръща за майка ми в нейн единствен любим.
В мен блесва спомен за една стара, черно-бяла снимка. На нея невероятно грациозна жена, фина като цветен филиз, с разкошна черна до кръста коса. Щастлива, белозъба усмивка. Гушнала в ръцете си мен, 2-3 месечно бебе.
Не мога да повярвам, че жената пред мен и тази от снимката са една и съща!
Дали несбъднатите мечти за щастлив брак или угасналата женственост, натрупаха многото килограми върху тебе мамо? Храната се е превърнала в твой ад и рай. Твой защитник и враг. Твоята броня срещу болката и света.
Не съм те чувала да се смееш от сърце толкова много години! Къде затвори смеха си, мамо? Дали си го загубила когато си разбрала, че никога няма да бъдеш единствената жена в сърцето на баща ми? Или погреба радостта след първата му плесница под табелата „Образцов дом”? Помниш ли, имахме такава табела в старата къща?
Спомням си синините по лицето ти и нелепите лъжи за пред другите.
Там някъде се е случило пропадането в бездънната за теб заешка дупка.
Лудата ми любов към баща ми, ти разчиташе като предателство. А аз исках теб! Да ме научиш да бъда жена, да ме гушкаш и утешаваш. Тебе те нямаше и аз взимах, каквото ми се предлагаше - изопачен женски модел, през очите на баща ми. Мамо, жадувах да ми кажеш нещо, да ми изкрещищ, да ми изсъскаш! От теб на вълни се носеше студ, арктически студ и болка. Нищо не разбирах, мамо! Нищичко!
Сега вече от позицията на пораснала жена разбрах. Засрамих се от себе си! Засрамих се от безпомощната си слепота, да прозра очевидното. Как да дадеш мамо, като не знаеш какво е да даваш? Знам достатъчно за твоето детство. За строгия, властен баща, липсващата майка и деспотичната баба. Как ли си оцеляла майчице? Отговорът е един – както си могла. Крехкото, самотно и много срамежливо момиченце се превръща в прекрасна жена без душа. Защото когато много те боли, когато плачеш често в тъмното, в един момент приемаш болката за твой единствен, верен спътник. Заклеймяваш всички други емоции и се предаваш на тъмнината.
Ти си си забранила да бъдеш щастлива, мамо и цял живот се бориш да доказваш,че щастие не съществува! Отрече любовта, отрече прошката, отрече себе си... А мен къде ме остави?
Сега те откривам отново, мамо. Ти си в мен. Аз съм твоето малко момиченце. Прости ми! Прости ми укорите, лошотията и безумието да те отричам! Позволи ми да те намеря, мамо! В протвен случай ще се изгубим завинаги."

...аз още не съм стигнала до прошката....

Такъв е фокусът на моята борба.

здравей посока,

благодаря ти за прекрасно поставената, макар и много тежка за мен тема. моят духовен път към родителството едва сега започва. но преди да започне, преживях много неща, които понякога мисля че ме увредиха като душевност, понякога съм благодарна че ми се случиха, понякога ме карат да се самосъжалявам, понякога ме карат да се чувствам силна, понякога - емоционално опустошена, празна, уродлива, безплодна, безпътна, и да спирам вече.
нека започна оттам, че моята майка е един ненаситен тиранин, който се хранеше от това да ме унижава. и физически, и психически и всякак. не го отнасях само аз, а и другите хора в т.нар. "семейство", нищо че бяха възрастни. вместо мен да се опитат да опазят, те не се стараеха и себе си да опазят. просто се поддаваха. в една болна среда отраснах, до степен че я приех за нормална и дори гледам с презрение на хората в прекрасни отношения с родителите си. аз им завиждам и затова им се подигравам. мисля си че са минали по "лесното" и нищо не са видели те. адмирирам страдалческото както в себе си, така и в другите. когато аз бях дете, за мен най-важното беше да се махна, да семахна, дасемахна дасемахнадасемахнадасемахнаоттам час по скоро! и вярно така направих, махнах се в първия възможен момент. понеже разстоянието реши само част от проблема, трябваше още повече да се откъсна и станах финансово независима почти веднага. аз си знам на каква цена и как. обаче и това не успя да ме откъсне напълно. минаха няколко догини. потърсих психологическа помощ и пак не можах да се справя с проблема. просто ме надцениха че ми стига, мога да се оправя с тях. но аз не мога всъщност, нямам сила да се изправя срещу тях (и двамата, защото тя ме унижаваше и тормозеше, но той го допускаше и никога не се противопостави открито на това което тя правеше и с мен, и с него и с баба ми и никога не пое отговорността си на "по-нормалния"). само тайно после ме утешаваше, което си е манипулаторство. много ми даде всичко това което горе описах. не само ми взе, но и много ми даде. направи ме свръхчувствителна в някои отношения и чувствам че мога да разбирам хората, към които в някакъв аспект е проявявано същото, както към мен. чувствам че много мога да помагам, много! моето осакатяване ме накара да се съграждам наново, обаче сама, и то от много ранна възраст. разрушавам невротизма, който тя пося в мен (в някои отношения съм й пълно копие) и го заменям де да знам и аз с какво. понякога успявам, по-често не. междувременно някоклко години след като аз се махнах, тя тотално откачи и тогава баща ми усети върху себе си с пълна сила това, което аз усещах ежедневно в продължение на първите двайсет години от живота си. съответно и той много се промени, защото все пак психиката му не е толкова адаптивна, колкото на едно дете. минахме и през това да ми се оплакват взаимно един от друг, имаше месеци в които разговарях с единия, а другия напираше на изчакване да си каже и той. цирк! тогава терапевта ми само дето не ми забрани да говоря с тях и аз успях да направя така, че сега да не ми говорят един за друг. това е една от малките ми победи с които съм горда, заради които съм виновна и от които ме е срам и добре че се случиха.  
иначе... живота си върви, срещам хора, събирам се, разделям се - и двете неща правя лесно. след най-важния човек в живота ми, всеки друг ми е лесно да пожертвам вече - просто няма значение и не боли чак толкова. каквото е имало да ме боли, боляло ме е вече и няма място и сили за повече болка. приятели си отиват, умират - аз не мога да скърбя за тях. обаче рева за бити и измъчвани беззащитни хора и животни безутешно с дни. години наред (над 15) всяка книга за родителство, бременност, осиновяване, бебета и малки деца която ми попадне, бива изядена веднага. десетки годишно от тях се набавят и изчитат за часове. това е откакто влязох в пубертета. така попаднах и тук всъщност. стерилитета е един аспект на родителството, той е особено родителство. ходя навсякъде, при осиновените и осиновилите, при репородуктивните трудности, при самотните родители, при децата в риск, при децата в институции, в детските градини, яслите, училищата, при болните, при психично болните - аз просто изпивам всеки аспект на родителството, защото за мен такова нямаше.
моят духовен път към родителството минава през това. длъжна съм да се справя и да преодолея всичко, защото ще имам бебе, и заради себе си.
сега търся хубави психодрама занимания за себе си, въпреки че група за взаимопомощ с хора със същите проблеми, е всъщност каквото ми трябва. в бг обаче доколкото разбирам, такива неща няма. в най-"лошия" случай ще е арт терапия.
и аз още не съм стигнала до прошката.

за майката... за спомените... за отношението... за мислите... за страховете...
ще ги поизмешам нещата... превъртала съм ги тези мисли много пъти през главата си... имах нелек характер в пуберския си период признавам, но и майка ми не беше (и не е) лесна... с демократизирането на българия и новата бизнесменска роля на баща ми (липсата му на време, вечните пътувания), майка ми вместо да се стегне, премина в някаква такава роля на страничен наблюдател и критик  – вечно мрънкаща, че го няма , че не й помагал и т.н. и очакваше от нас (двете й дъщери) да станем изведнъж домакини и да й помагаме, че и синът й да дундуркаме... той (единственият син, който щял да я гледа някой ден) беше добре обгрижван, до степен на сериозно психическо осакатяване... така минаваха години в груби приказки, вечно крещене, критикуване, обиди...  до някаква степен обаче цялата тази злоба ме правеше по-силна, в същото време си повтарях, че не трябва да отговарям със същото... все я слушах да се оплаква от собствената си майка (баба ми) точно от същите неща, и си задавах въпроса – леле и аз ли ще стана такава? от бързане на излезна от тази къща се хванах с неподходящ мъж, минаха няколко години и добре че той не искаше деца...  последваха няколко връзки, в които аз хем търсех стабилност, хем бях лабилна и нараних един прекрасен човек... много работих над себе си, да успявам да се владея, да си събирам мислите, защото когато се погледнех отстрани виждах майка си – нейното отношение към съпруга й.  и сега понякога се случва моят инатлив мечок да ме ядоса, но не бързам да се паля... майка ми откакто стана баба (от сестра ми) не се е променила значително, и като гледам някои ситуации с детето си казвам, че тя е непоправима...  тъжно е, че ще го кажа, но нямам нужда да я виждам... когато се видим няма нормален разговор, и все обвинения... така се уморявам, не виждам смисъл да контактувам, а не ми се вижда редно, все пак ми е майка, но не върви диалог... голяма роля за запазването на психиката ми изигра моята мацинка, за съжаление малко меченце не се появи, а тя почина преди почти 3 години, тежко го изживях... и сега понякога се чувствам сама на този свят (въпреки чудесния човек до мен), вкопчила съм се в работата... но незнам до кога така...