Бащата не смята че има проблем. Упреква ме че не го дадох на ясла преди година. Всъщност баща му ми подхвърли да съм го дадяла на ясла и да почвам работа да печеля пари около 2 месеца след връщането ни от Пирогов. С други думи за мъжа ми аз съм виновна за проблемите на детето. Даже говорих с психоложката тайно от него, а после когато се опитах да разкажа за разговора ни имах чувството че си говоря сама. Днес говорих и с директорката на градината и се разбрахме като се върне от отпуска да ми отдели време да поговорим и евентуално ако може от практиката си с децата да ми даде съвет. Всички обаче смятат че задължително трябва да почне градина. Особено баща му, защото много се дразни от привързаността на детето към майка ми, която го гледаше докато бях на работа.

Маги, нали точно заради проблемите на детето искам да потърся помощ и за отношенията ни с мъжа ми. То е много чувствително и еднакво зле му се отразява когато има напрежение в отношенията в къщи и когато за по-дълго не е виждало баща си. Приемам всякакви съвети и идеи как да помогна на детето да се справи. Не съм спирала да опитвам, но имам нужда от помощ. А за второто дете ме наведе на мисълта първото. В един магазин за детски дрешки имаше кукла манекен - бебе но с размер на около 1г. дете. Синът ми прояви голям интерес към куклата и продавачката му я подаде в ръцете. Той неочаквано и за двете ни гушна куклата, галеше бузките, очичките, а лицето му сияеше, очичките блестяха, а той така силно гушкаше куклата, че изпитах нещо странно и очите ми се насълзиха от умиление. Тогава продавачката, която няма как да знае как са нещата в семейството го попита иска ли братче или сестриче и той толкова възторжено каза, че иска и че ще помага на мама да се грижи за него. В този момент ме завладя стария копнеж за много деца. От дете съм мечтала за пълна къща с деца /минимум 3/. Впредвид обстоятелствата орязах мечтите си до две. А малкия по едно време си имаше едно въображаемо бебе за което се грижеше - хранеше го, готвеше му, къпеше го, обличаше го и водеше с количката на разходка. И все на уж.

Dji-Djo, успех ти желая в трудната ситуация, но моя съвет отново е да се седнете и да говорите с мъжа ти. Бъди максимално откровенна и искай от него същото, изяснете ситуацията в къщи, това ще бъде от голяма полза за детето!
Винаги можеш да ми пишеш на лични, ако мога с нещо друго да ти помогна.

Джи-джо,

извивнявай, че се намесвам, но не мислиш ли, че не е отговорност на детето да казва дали и колко деца да имаш. Очевидно е, че детето ти е тревожно и се чувства застрашено да се разделя с най-близките си, дали е поради травмите, които той самият е преживял или поради тревогите какво става с мама и татко (сигурна съм, че се тревожи и че усеща, че ти не си щастлива) или и от двете, но ако за теб е проблем да го пуснеш на градина, второ дете в семейството е още по-голяма промяна и травма за детето, независимо как си играе с куклите. може би интересът му към бебетата е провокиран от тревога и желание да знае дали няма да има ново бебе в къщи. Както неговото любопитство не е причина ти да забременяваш отново, ако смяташ, че обстоятелствата са не подходящи, така и неговата тревога не е основание да се отказваш от желанията си, но ми се струва, че в момента приоритетът е да си изясниш какво ще правиш с живота си, а не да се подлагаш на допълнително трудности.

Извинявай отново ако звуча твърде директна, дано намериш помощ за себе си и за детето. 

Dji-Djo, извинявай, че измествам темата ти. Надявам се да подредиш нещата си по най-добрия начин, за теб и детето ти.

Но, да кажа за антидепресантите. Тежки медикаменти, несъмнено, но има случаи, в които не могат да бъдат избегнати. Аз избрах да вземам медикамент известно време и ужасно се радвам, че направих така.

Психиатърът, към когото се обърнах, ми обясни, че състоянието ми има не само психологически, но и физиологични корени. Когато, в рамките на 10 месеца, загубиш 3 бременности, организмът ти просто се побърква. Отначало хормонално се наглася за бременност, после тя внезапно прекъсва и той изпада в хормонален шок. И така три пъти за кратко време. Отделно, според него, медицинските манипулации, свързани със стерилитета, са доста травматични и нерядко водят до посттравматични стресови разстройства.

Благодарение на антидепресантите, днес успях съвсем спокойно да изслушам, как "ами то, милото, си е отишло, за да ти спаси живота" (Предисторията на това изказване от роднина е, че след спешно секцио имах 2 години бан върху повторна бременност, с мъжа ми проявихме всичката отговорност на света, но скъсан презерватив и ескапел все пак завършиха с извънматочна, а бременността аз на своя глава щях да я оставя, но нямах този късмет да оцелее.) Пак благодарение на тях, ми е възможно да слушам как "трябва да спра да се ям отвътре, нали имам едно дете, какво ми пука за трите загубени бременности след това", без да започна да стрелям. Мога да работя двойно и тройно на това, на което бях способна преди две седмици. Мога да се усмихна на мъжа си. Мога да се надявам, че не всичко е загубено и "неизяснен стерилитет" не е доживотна присъда.

Понякога болката е конструктивна, но когато се превърне в депресия и човек започне да губи контакт с реалността, малко помощ отвън никак не е излишна. Дано на никого от нас не се налага да я търси повече, обаче!

Black_Hole_Sun  съгласна съм с теб.
Трябва да се знае, че това не е бонбон за оправяне на настроението, но когато има нужда, човек трябва да се лекува.

За сега не съм ползвала. Първото икси свърши с МЦ преди какъвто и да било тест. Голям рев му дръпнах същия ден. Никога преди това не бях плакала за каквото и да било, мислех, че имам желязна душа да се справя с всичко. Е да, ама не. Но явно ми помагаше да си изкарвам по този начин емоциите или просто се изтощавах от рев и накрая стигах до някакво спокойствие. Имало е много малко пъти да взема мента, глог, валериан, ако се чувствам напрегната. Или чашка-две алкохол, но не повече. Тогава минах през всичко - надежда, приятни емоции, нетърпение по време на процедурата и съответно обратните неща след нея. Това за около 6 месеца. Сега вече съм добре, а и идва нов първичен преглед в друга клиника. Само че сега нямам емоции, никакви, нито хубави, нито лоши! Имам чувтството, че съм изревала всичко от себе си и нищо не усещам. Нямам си на идея дали това е хубаво или лошо? А как ли ще се справя, ако втория път не е успешен? Не зная, а си мислех, че се познавам!

не мисля, че нещо в живота ни преди проблема инфертилност и ин витро може да ни "подготви" за това, което преживяваме. едва ли има ненормални реакции. ако, обаче, видим, че започваме да си вредим - на останалата част от живота, на нас самите, на отношенията с близките ни, нека не забравяме, че има помощ - психотерапевти, с които да говорим, а ако се налага психиатри, които да помогнат с хапчета. да, разбира се, че не са бонбони за оправяне на настроението, но и депресията не е просто "кофти настроение", а сериозно и мъчително емоционално състояние, което ако не се лекува се влошава.

успех smilesearching, а разбира се и на останалите.