Много отдавна не съм писала във форума. И аз незнам точната причина. След първия и неуспешен опит инвотро, нещо сякаш се пречупи в мен и имам странното усещане, че не съм същата - по-лоша съм. Започнах да избягвам всичките си приятелки с деца... Престанах да излизам....Не говоря почти с никой....Дори вече не пиша, а и още по-лошо - не влизам тук във форума....Питам се докъде ще стигна с толкова болка, отчаяние и ......Момичета, кажете ми - вие имали ли сте момент като този. вече много време съм на този хал. От както сме заедно не сме се пазили никога. От както сме женени правим постоянно опити за дете. Вече година и половина близо съм в клиниката и се "лекувам", ако въобще може да се каже, че съм болна де. Но...колкото повече време минава, толкова по-затворена и дори озлобена ставам. Докъде мога да стигна? докога ще се променям към по-лошо? Докога ще избягвам хората с деца и докога ще плача след среща с бебета? Вие как го преодолявате? Или май по-точния въпрос е дали въобще го преодолявате?

Магичка, едно време бях пуснала тук една тема "Малките неща, които ни радват". Така се справях - с "малки неща" - фризьор, маникюр, нова чанта, хубава книга за четене.
Сещам се за Фреш бийз и Туто бене - питай ги тях най-добре как се излиза от 13-ия кръг на АД-а.

Вдигни глава, свий юмруци в ръце и се бори. Пораженческото мислене не помага в такъв момент.

П.П. Извинявам се, ако постинга ми не е на място написан.

Maggi4ka, аз вече 6 год. се въртя в този омагьосан кръг, няма да ти казвам колко операции и процедури съм направила... И аз забелязвам, че съм станала по-лоша, даже зла бих казала... но продължавам да гледам напред и да не се самосъжалявам, а да се опитвам да се радвам на живота, доколкото мога, защото така или иначе той си тече... Lady_11 го е казала - малките неща са онези опорни точки, които ми помагат да не се самоизяждам - работя много, защото харесвам работата си, днес мисля да си купя нови обувки, въпреки че трябва да мисля (финансово) за нова процедура, радвам се на всеки слънчев ден, защото обожавам слънцето... Стисни зъби и бъди силна, и не си мисли, че ставаш по-лоша, просто си по-различна от преди, всички сме по-различни след толкова борба.

Маги, истина е, че когато годините минават една след друга, а резултат няма, се отчайваме и нещата ни се струват безнадеждни. В началото сме оптимисти, имаме сили и желание да се борим, после, след неуспехите и дежурните провали, нещата за съжаление се променят.
Твоята задача е да се съхраниш, да продължиш да се радваш и дори да се научиш да бъдеш щастлива с това, което имаш. Няма да ти кажа да вярваш, защото за мен това се оказа по-трудно, отколкото да се науча да бъда щастлива и да се радвам. 
Можеш да го направиш, сигурна съм, така ще си много по-спокойна и няма да се чувстваш лоша. Не си лоша, просто си отчаяна. Приеми, че това е период от пътя ти, той ще отмине, ще дойде друг, дай Боже по-светъл. Искрено ти го пожелаввам!

Maggi4ka, самата аз си мислех че няма да преживея още един неуспех (втори спонтанен аборт). Човекът обаче е жилаво същество. Наистина най-важното е да се съхраниш физически и психически, защото твоето дете,  каквото аз съм сигурна че ще имаш един ден, ще има нужда от здрава и силна майка. Не знам каква рецепта да ти дам, аз самата все още я търся за себе си, опитай се да правиш неща, които те радват. Знам че е трудно и че сега нищо не те радва, знам го и още как. Вдгни глава  и се опитай да гледаш напред със спокойствие и оптимизъм, колкото и да ти е трудно. 

Кристал го е казала чудесно !Магичка,иска ми се да те утеша,но немога..,защото знам колко е трудно мен да ме утешат..,защото и аз избягвам приятелките си с деца,и вече даже пиша рядко във форума..не задруго,ами точно защото се опитвам да потуля болката..,тя не изчезва..,но можем да я затворим в някое кътче на душите си..,за да съхраним силите си..
всеки намира своят начин за борба с болката..за мен на този етап установих,че е този,но ако при теб непомага по-добре не се изолирай от околните..колкото и да е трудно се опитай да се радваш на нещо..намери опорна точка,която да ти дава светлина в тунела,докато вървиш към мечтата си..дори да е нещо съвсем дребно,стига да те кара да се усмихваш!това е което на мен ми помага-използвам всяко нещо,което ме радва/дали ще е пазаруване,както са те посъветвали или разходки..без значение/..за съжаление,няма друг начин,налага ни се да го преживеем..но помисли пък колко щастлива ще си,когато мечтата ти се осъществи !

След спонтанния аборт се бях затворила в себе си-не исках да виждам никой,да се срещам с когото и да било.След няколко дена осъзнах че по този начин вредя единствено на себе си.Върнах се на рзбота още на следващия ден.Започнах да говоря за това което съм преживяла и излях чувствата си пред приятелка.Почувствах се много по-добре от колкото да стоя в къщи между четири стени и да плача.Изолацията от околните само влошава нещата.За да се пребориш с проблема трябва да се изправиш очи в очи с него.Това е моето мнение.Аз лично колкото повече стоя сама в къщи толкова повече се самонавивам.При мен по-лошото е това че аз обвинявам себе си за случилото се.Просто не се пазих достатъчно и може би за това не можах да задържа плода.

Често изпадах в такива състояния, които се засилваха от други съпътстващи проблеми като фамилни нещастия и здравословни проблеми, липса на разбирателство с човека до мен и т.н., но и аз като Лейдито успявах да се справям с депресиите с тези "малки неща" - фризьор, маникюр, нова чанта, хубава книга за четене и много работа/смяна на местоработата.

Вдигни глава, свий юмруци в ръце и се бори. Пораженческото мислене не помага в такъв момент.

Така мисля и аз. Кураж и успех мила.

След спонтанния аборт се бях затворила в себе си-не исках да виждам никой,да се срещам с когото и да било.За да се пребориш с проблема трябва да се изправиш очи в очи с него.Това е моето мнение.Аз лично колкото повече стоя сама в къщи толкова повече се самонавивам.При мен по-лошото е това че аз обвинявам себе си за случилото се.Просто не се пазих достатъчно и може би за това не можах да задържа плода.

Донякъде и аз така се чувствах след миседа. Въпреки всичко реших че трябва да продължа напред. Знам, че боли миличка и то доста. Дори днес като отидох в клиниката ми идеше да вия от болка като влезнах там, но стиснах зъби и записах часове за изследвания, които да направя.

Магичка, много момичета са в твоето положение, за съжалаление...
Надявам се и вярвам, че всички ще излезнем от депресията, затова нека сме добри  и се радваме на малките неща, така доброто ще дойде и при нас.
Лейдито е много права и я подкрепям напълно.
Кураж и само напред.

Хей всички вие, ако знаете само колко ви обичкам и колко близки ви чувствам, въпреки че не ви познавам. Мерси момичета! Предполагам, че всички сме в тази дупка на емоции и болка. Пими няма как мила да споделям с приятелка. Имах 2 с които бяхме неразделни. И двете забременяха на първия месец, в който решиха да си правят децата. Едното сега на 25.08 ще направи една годинка, а другото е на 3 месеца. Те двечките знаят всяка мисъл и всяко чувство, което съм изпитала от началото досега. Но....в момента едната ми е сърдита. Защо ли? Ами защото стана така че бебето и се роди точно преди моята стимулация, видях го 3-4 пъти, след това започнах процедурата и не си бях в Благоевград. После....знаете...положителни тестове....болка.....кървене....край....И в момента просто нямам сили да виждам нейната бебка. След всяка среща с нея после рева като магаре часове наред в празния и тих апартамент. За момента реших, че е по-добре да не ги виждам защото се натоварвам много и ми е адски трудно. Тя обаче ми се е обидила. Защото когато се роди детето на другата ни приятелка съм била постоянно покрай нея и бебето, пък сега нейното съм го била мразила и некви такива щуротии. Имам и ощр 3 колежки с които работим в 1 екип и искам или не тях ги виждам всеки ден и сме доста близки. Едната от тях е в 7-ми месец, втората в 6-ти а третата в 3-ти. С тях ли да споделя? И да им кажа как се чувствам, надали ще го усетят и ще го разберат. просто няма с кого....Така стана, че аз се омъжих първа, а сега само аз съм без дете. Всички покрай мен (без изключения) или имат вече дете или са бременни. А аз определено нямам нужда от погледи "ала - колко - те - съжалявам". Затова и пуснах темата тук. Защото зная,ч е тук всички ще ме разберат. Защото знам, че тук мога да получа адекватно мнение - как се справят другите с това и въобще става ли някога...Защото напоследък имам доверие на хората които не познавам, на вас от зачатие, а тези които са около мен и все още не са се усетили за какво става въпрос продължават с въпроса "Какво чакате? Преди 3 години ви беше сватбата!!!"  Благодаря на БОг, че има ЗАЧАТИЕ, че ви има вас, че мога да изливам мислите и чувствата си тук....И че тук никой не ми казва "Трябва да спреш да го мислиш и да се успокоиш и то само ще си стане"   

Маги, 

maggi4ka, не мисли че всички около нас ни гледат съжалително. Ако ние започнем да се съжаляваме тогава може би. А който не разбира си е за негова сметка. Всяка една от нас тук преживява всичко това в различни етапи независимо от колко време се бори за дете. Като се замисля даже в първите години от опитите ни бях много по-нетърпелива и по-тежко преживявах неуспеха и също си казвах ако някой ми каже рецепта как да не го мисля постоянно и да се успокоя ще стане по-лесно, но уви няма универсална рецепта. Също гледах как около нас познатите ни се сдобиват с деца, а ние все още нямаме. Сега след 7год. и все още без дете, и след като загубих преди няколко месеца и втората си тръба още вярвам че един ден ще имаме наше дете макар че осъзнавам колко много намаляват шансовете ни с времето. Продължавам да го мисля постоянно, но осъзнавам, че колкото и да се тормозя вътрешно това няма да промени нещата, а само се натоварвам. Сигурно има много неща които обичаш да правиш и ти носят удоволствие и удовлетворение, опитай се да им се наслаждаваш. 

Аз също станах лоша и това ми хареса. Нека да съм лоша щом тази думичка означава да си знам интереса. Щом да съм лоша означава да щадя себе си и да поставям себе си преди другите.
И знаете ли, смятам, че сега имам много по-добра преценка. Нямам доверие по подразбиране на никого. Но вярвам, че не смо аз, а и другите си знаят интереса и си го търсят.
Това не ми пречи да съм щастлива и да оценявам това, което имам. Не смятам, че съм мрънкало и че светът е длъжен да се съобразява с мен. Не смятам, че някой ми е длъжен и това ми помага да оценя това, което имам.

Не мога да кажа, че тази борба не уби нищо в мен. Напротив, уби много, но ме направи наистина по-силна.
Не мисля, че трябва да се страхувам от това.

Магичка, описаното от теб мила ми е до болка познато... Аз лично се сринах след втората неуспешна процедура....

Нищо не виждах, нищо не чувах, ходех на работа като автомат, превърнах се в работохолик само и единствено, за да не мисля...

После си дадох сметка, че има и хубави неща в този живот, че слънцето грее, птичките пеят, цветята цъфтят, и че не трябва да се оставяме така на тъмните си мисли...

Премислих и за себе си намерих правилното решение - една малка черна маслинка, пухеста и дъвчеща, която огрява дома ни с присъствието си (виж в Домашните любимци)... Ама да си призная честно - като избирахме с Ники породата, умишлено избрахме тази - с идеята, че лабчетата са изключително семейни кучета и обожават малки деца

Затова, един съвет от мен - намери си нещо, което наистина ще напълни дните ти, и ще те разсейва от тъмните ти мисли, ще видиш колко по-хубав е живота 

При мен по-лошото е това че аз обвинявам себе си за случилото се.Просто не се пазих достатъчно и може би за това не можах да задържа плода.

Pimi, не се обвинявай, ти нямаш вина. Самообвинението е нормална реакция след спонтанен аборт, аз също се обвинявах и след двата аборта  , въпреки че и при двете бременности бях в къщи на легло. Била съм свидетел на много безотговорно поведение на бременни жени, които въпреки това са родили здрави деца. Така че вината не е в нас, момичета, не се товарете и с бремето на самообвинението!

maggi4ka, струва си да споделяш само с този, който ще те разбере, а тези хора са малко. Лично аз съм се отказала да говоря за проблемите си с хора, които не са ги изпитали, защото реакцията им само ме наранява. Имам една колежка, коята е с бебе на 3 месеца, тя е единствения човек, който ме разбира без да има моите проблеми. Тя плака когато и казах че сме загубили и второто бебе, тя ме изслушва и се опитва да ми дава кураж. Ако твоите приятелки не са такива, просто не говори с тях за проблемите си, но се опитай да не се самоизолираш 

Магичка, имам познато семейство. Те са женени от сигурно 15-16 години. Бяха с мъжки фактор. Бях свидетел как психиката на жената се руши от година на година. Загубих представа колко опита ин витро направиха, колко неуспешни бременности има, но тя беше освирепяла. Не искаше край нея да има малки деца, не искаше да се говори за деца, със злоба реагираше на всеки опит да се обсъди проблема с когото и да е. Още тогава си обещах, че ако изпадна в нейното положение, ще се постарая да не допускам озлоблението да ме победи ( не че не се изкушавах по-късно). Характера и се промени коренно...и остана такъв и до днес. Междувременно направиха фирма, замогнаха се, обиколиха света, построиха си хотелче, опитваха се да компенсират с каквото могат. Но вече не намираха радост в малките неща. После тя забременя (мъжът и пи някакви билки)и се чухме точно преди да роди - беше все така нервна, припряна, крайна. Стана ми тъжно - толкова години беше страдала, че сега сбъднатата и мечта не можеше да и донесе радост и спокойствие.

С това искам да ти кажа да не се отдръпваш, да не се отказваш. Тук си на точното място и сред правилните хора, тук надеждата никога не угасва и я има в изобилие. Щастието и радостта идват при всеки, който има очи, сърце и душа за тях.
 

Здравей, maggi4ka,
на всички ни е познато това усещане и състоянието, което описваш ни е завладявало не веднъж след поредния неуспешен опит. Да, много ни е тъжно и фактът, че е толкова нечестно ни вбесява, но нямаме избор, ако искаме нещо, то с депресия и озлобление към света със сигурност не се постига. Съвсем скоро и ние ще направим втората годишнина от началото на безуспешните опити (..и със сигурност няма да празнуваме  ), а ти си още само на 25, не ти отива тъжното лице. Щом имаме мечта, то единствения шанс да се сбъдне е да се правят стъпки към нея, да сме активни и положително мислещи, ако пътят към мечтата е трънлив, то трябва да премахваме препятствията и пак да вървим.
Щом имаме мъж и жена, които се обичат и се появи мечтата им за дете, то няма начин тя да остане несбъдната. По пътя на едни препятствията за премахване ще са по-малко, на други повече, но резултатът е ясен - ще има бебе!!!
Затова усмивка и смело напред, че имаме път да чистиме и нямаме време за сдухване 

Мила Маги,аз постоянно се чувствам така,спрях да излизам от къщи,спрях да се срещам с приятелките си,защото всички се омъжиха след мен,а вече всички са с по 2 дечица,стигнах до там,че вече почти не спя и с мъжа ми,той поне добре,че ме разбира,но като знам,че нямам овулация и просто не мога,а и толкова години докторското сега може,сега не,ми е обърнало съзнанието надолу с главата.Скоро се наложи да сменим и града в който живеем и само се надявам да не изпадна и в по-голяма криза,тук в новия град,в новата квартира,а и още не съм започнала работа,чак ме е страх.Прегръщам те мила!