0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
Снощи написах това. За мен и всички вас.Момиче младо, влюбено, красиво -така се спомням днес - във време сиво -сглобяваше житейската мозайка,мечтаеше да бъде майка.Но ето че годините минават,помалко се надеждите стопяват.И ето - сваля маската удобна,почти на 30 вече. И безплодна.И миговете тичат безполезни,душата стене в гърчове болезни.А сълзите не могат да се крият...и мъката не могат да измият...Но...човешкото сърце е стара кримка-изстрадало опъва свойта примка.И в миг във него огън се подклажда,надежда нова плахо се заражда.И майчиното чувство изтерзаноподпира с болка счупеното рамо.И вместо да проклина и се вайканапук прошепва:"Ти ще бъдеш майка!"И не чрез плът от твоята утроба.И не чрез кръв от твоята природа.А с увереността, че ще обичаш лудо,защото е най - чаканото чудо.Закърмено не с мляко, а с надежда,че в тоя свят не гените отреждат.От сила страшна - сили ще питае.И тая страшна сила ЛЮБОВТА е!