Посред нощ е. Не спя!!! Защо ли. Ами роди се едно много искано,чакано и планувано бебе. Една от най-добрите ми приятелки роди в 21.00ч. Радвам се!!! Плача от щастие и от мъка. Будна съм. Сън не ме лови. Защи ли? Радвам се за нея, радвам се за бебка, но въпреки всичко има нещо в гърдите ми. Нещо, което ме задушава, нещо което ми пречи да бъда истински щастлива. Егоистка ли съм или е нормално. Имам си 2 приятелки и двете имат дечица вече. И двете са много щастливи, а аз намам единственото нещо което искам на този свят. Мъчно ми е и се радвам. Честно ли е? Мога ли да съм едновремено щастлива и нещастна. Тя ( моята приятелка ) е толкова щастлива и в същото време толкова нещастна заради мен. ТЯ не изживява напълно радостта си, защото знае, че въпреки всичко аз съм  тъжна. Не заради нея, а заради себе си. Чухме се 10 пъти по телефона...Нона мен все още ми е заседнала буца в гърлото и ми е гадно. Незнам дали ме разбирате. Незнам, дали сте го изживявали, но е много гадно.Радвам се за нея и в същото време плача. За себе си, за съдбата си, за кошмара който изживявам. И... може и да е голям грях, но се запитах, как никоя от близките ми приятелки не усети какво е да чакаш и да се надяваш, и защо точно на мен???? Защо точно АЗ????

Не си лоша, нито си егоистка,просто много силно желаеш да сбъднеш мечтата си! Ако ще те успокоя и аз бях така, преди да  успея да забременея и родя. Измъчих се, то не беше хиперстимулация, провали, сълзи, нерви и какви ли не черни мисли. Бях скъсала контактите си с много близки приятелки, защото  те вече имаха бебета, а аз само като ги видех, хем им се радвах, хем после часове наред не бях на себе си от мъка.Защо точно на мен....защо точно аз...Но вече знам, сега съм една уравновесена майка, която не изпада в депресии за щяло и нещяло, гледам детето си с огромна любов и съм подготвена за почти всякакви ситуации Знай, че много скоро и твоят час ще дойде и докато гледаш в очичките на твоето прекрасно дете ще си казваш - Всичко си заслужаваше, сега мога да бъда най-добрата майка на света!
 
Горе главата и успех!

maggi4ka, не се терзай, нормално е да те боли, въпреки, че се радваш за приятелката си.Нормално е всяко едно чувство, което описваш. Че как иначе... Толкова много ги желаем тези деца, че понякога в нас бушуват смесени чувства, които не можем да овладеем. Наплачи се и ще ти олекне. Ще бъдеш майка - и ти, и всяко едно момиче от този форум!

Здравей Маггичка, изживях същото фревруари месец, щте го изживея ощте два пъти, май месец  и юни месец. Напълно те разбирам какво имаш в предвит. Това не е завист , не си лош човек, това е просто яд. Спокойно, всички ще се зарадваме един ден, само се моля да е по- скоро. От сърце ти желая да сбъднеш мечтата си, както и на всички момичета в този форум.

И на мен се случи скоро, описваш го точно по този начин по който го изживях - плачех и се смеех, обвинявах се, радвах се...не знаех къде съм...а толкова много ме болеше...и плачех..и се предадох, после отново намерих сили да стана и продължа напред....как да се зарадваш истински, когато има толкова болка, когато сърцето ти е свито като юмрук, а гласът ти трепери, и очите ти са пълни със сълзи....Знам мила много е тъжно...единственото, което ти остава отново е да бъдеш силна, да не се предаваш, и да вярваш, че и ти ще си някога така!

Здравей maggi4ka!
Сега видях темата и докато четох  .Миналата седмица и аз
го изживях същото,като разбрах, че етървата очаква бебе.
По същия начин се чувствах и аз като теб, плаках два дни, даже нямах и апетит.
Трябва да сме силни, не трябва да се предаваме, защото така си вредим само на нас.
И както са написали момичетата, ще дойде и нашия ден да станем мами. 

Ох,момичета и аз днес бях много тъжна поплаках си като ми доиде, но какво да се прави дано стане по скоро,на последак уж не трябва да мисля за това,но само това ми се върти в главата,защо се случва на нас каде збъркахме.
 Но трябва много да сме силнии даи боже чудото стане момичета,и ние да сме наи щасливите мами

Аз днес цял ден плача точно по тая причина "защо на мен ми се случва". Сама съм у нас и цял ден ту се успокоявам ту плача. Наскоро две мои приятелки забременяха ей така - рекнаха и забременяха. Вече като видя бебе или бременна се радвам, но и много страдам вътре в себе си, мъчно ми е, че незнам дали някога ще успея и аз.
Магичка, не мисля, че сме егоистки, просто толкова го искаме, че не се побираме в кожата си. Времето и чакането ни разяжда. Това са нормални човешки реакции. Аз не се чувствам виновна за болката, която ме тормози. Най-важното за мен на тоя свят е семейството, и ме боли, че не мога да създам истинско семейство с детенце. Все по-трудно преодолявам тази болка и все повече изпитвам страх, дали ще мога да се справя с този жесток проблем. Няма как да не страдаш щом имаш чувства и щом можеш да обичаш. Аз не искам да имам дете на всяка цена и при всякакви обстоятелства. Аз искам да си създадем истинско сплотено семейство, на което да дам цялата си любов. Искам да създам дете от любов и да го отглеждам с любов. Това е.
С други думи искам да кажа, че всяка от нас има право на лично щастие и смислен живот. Защо да се чувстваме виновни от това, че имаме нужда да имаме пълноценни семейства като останалите хора.

Хей момичета     Чак днес намерих силички да ида да видя бебка. От както ги изписаха 04.04 все нямх сили да го сторя. Винаги когато си помислях да отида нещо ме стягаше и ме спираше. Днес вече отидох...И - естесвено като я гушнах и се разплаках. В почече ми дойде. Незнам защо става така точно с бебето една от двете ми най-добри приятелки. На всичкото отгоре, на 04.04 и етърва ми роди. Имам племенник, я още не съм го виждала. Немога. Неискам...или и аз незнам какво, но просто в момента въобще немога да гледам деца. Има едно единствено 7 месечно бебче - на другата ми приятелка, което откакто се е родило е всеки ден покрай мен и мисля, че без нея немога да дишам. Толкова много я обичам...Толкова ми е добре когато съм при нея. А защо сега се получава така. Двете мъничета с нищо не са ми виновни, но просто немога.Приятелката ми ме разбира и с нея няма проблем, но етърва ми се сърди. Дори не ми говори. Но пък там има и една друга, малко по-сложна причина. Първото дете на етърва ми е от инсе. И тя изживя моят кошмар - цели 5 години. А сега сякаш е забравила. Сякаш нищо не е било....Или поне така се държи. Говори само глупости и по един или друг начин ми вличе зле.  Много объркано стана, но....надявам се да сте ме разбрали.

Магичка, не бива да допускаш сега да изпадаш в подобни състояния. На всички ни е тъжно, когато сме заобиколени от бремени коремчета, бебта, колички ...Доколкото разбрах от други теми края на този месец започваш ин витро. Опитай да се дистанцираш от подобни емоции, които те докарват до плач и тъга. Време  е да помислиш за себе си. Да бъдеш възможно най-спокойна преди, по време и след процедурата.
И пожелавам ти скоро да се радваш на двете чертички.
Късмет

Maggi4ka,съвсем нормално е да се чувстваш и радостна,и тъжна едновременно. При мен примерно не 2 приятелки,а поне 10 мога да изброя(приятелки и познати от обкръжението ми),които в последните 3 години откак ние се борим,забременяха,родиха,че има такива и с втора бременност.
Никой от моето обкръжение(ама никой абсолютно) не е имал проблеми - за първи път срещнах "колежки" по съдба тук в Зачатие.
На моменти съм си мислела - защо съдбата наказва нас точно - с какво сме по-лоши от всички наши познати..(да не говорим,че при някои от забременелите ми познати дори не е било особено желано/планирано)...Еми няма отговор на този въпрос - затова и отдавна съм се отказала да си го задавам,нито да се терзая по този повод - няма да си помогнем така със сигурност. Вместо това ,докато сме в очакване на най-голямата радост просто се наслаждаваме на малките радости от живота - съвместния си живот с мъжа ми,на работата ни,излизания с приятели и др. хубави моменти. Радвам се всеки път и на дечицата на всичките ми познати,пък дори след това да ми домъчнее скришом.
Така че - горе главата и имай повече вяра в успеха!

Теди да започвам стимулацията на 30.04, и най-вероятно страха от провал, и мисълта, че е напълно възможно да не успеем сега ме водят до тези състояния. Има моменти, в който се чувствам много виновна, че не ходя нито при приятелката си , нито пък съм виждала племенника си, но просто така го усещам - натоварвам се и предпочитам да си го спестя. Пък, който иска да ми се сърди.

Магичка,
Успех с процедурата.Дай Боже да бъде успешна.
А бебето на етървата иди го виж, то не знае милото че те натъжава (ако причината разбира се е само това, а не някакви други взаимоотношения с етърва ти ). Не изпускай тези първи седмици от неговият живот.

Абе честно казано, не е само че ме натъжава бебо. Етърва ми също мина през ада на стерилитета - цели 5 години се бореха за първото дете. Сега е забременяла нормално. И понеже знае как са нещата при нас, предполагам, че е затова де, или по-точно надявам се, че  е заради това, нито ми каза че е бременна, нито ми се е обаждала след като роди. Знае в какво състояние съм, и че това ще ме натовари, и вероятно е решила, че когато съм готова сама ще отида. Надявам се наистина това да е причината де.

Магичка, на мен ми се струват сранни реакциите на етърва ти. Именно защото се е борила със стерилитет 5 год.,  трябваше да те окуражава и да ти вдъхва надежда през цялата си бременност, че и твоята мечта ще се сбъдне, но както и да е ... това си е мое лично мнение. Аз също ти пожелавам да забременееш в най-скоро време!!!  

Теди да започвам стимулацията на 30.04, и най-вероятно страха от провал, и мисълта, че е напълно възможно да не успеем сега ме водят до тези състояния. Има моменти, в който се чувствам много виновна, че не ходя нито при приятелката си , нито пък съм виждала племенника си, но просто така го усещам - натоварвам се и предпочитам да си го спестя. Пък, който иска да ми се сърди.

Маги, някой в този форум беше писал - пред психологичния стерилитет и инвитрото е безсилно.ВЯРВАй.Ще стане миличка- ще имаш бебче.КАкто и всички нас

Имах същия проблем и при мен всички мои близки си заременяваха без проблем. Спомням си как когато най-близката ми приятелка ми каза че ще си има бебе,всякаш го усещах че това ще ми кажа и колкото и гадно да звучи си казвах"не, не го казвай" . След такива новини почти не се срешам с тези хора ,чакам да приема новината да свикна с нея и тогава няма проблем.Същото става и когато отида да видя бебетата за пръв път кофти ми е , но като свикна няма проблем.
Ние се борим за бебче вече 11 години , първите  няколко години бяха най-кошмарни за мен,но с времето свикнах (доколкото може да се свикне с това) приех мисълта че няма да стане така лесно при нас, казвах си  че не може най-хубавият и добър мъж да имам и бебе веднага, човек неможе да има всичко на момента и така се успокоявах. Но  не спрях да се боря и се надявам след 3 месеца да гушна моето най-чакано бебе:)
Успех ти желая и много скорошно забременяване . Не губи вяра никога ,знай че ще стане .

И аз съм се чувствала така. И в момента не ми е безразлична всяка една болка. Преди два дни мъжа ми се разплака след като чу, че бизнесмен е дарил пари и благодарение на това ще се родят няколко бебета. Плака като малко дете. Ние също съприживяваме всяко страдание, но вярвахме и се борихме. И още се борим.
Вярвайте и вие. За най-чаканото бебе не трябва да се предавате, не трябва само за се борите, а трябва да водите война. То ви чака някъде и вие трябва да достигнете до него. Не се предавайте.