И до Стаменов. Той е инициатор на ограниченията.
Гледах преди време едно изказване по телевизията на Стаменов.
Присмехулно и иронично, възрастните са безперспективни.
Ами в неговите очи може да съм възрастна, но той е възрастен в очите на дъщеря ми.
Кой му дава право да определя на кого да се даде шанс и на кого не?
Факт е, аз съм възрастна и моят съпруг е възрастен. Има много други възрастни също. Знам рисковете, знам безнадежността.
Обаче какво да направя като късно срещнах любовта на живота си, това толкова красиво изживяване и нито за миг не съжалявам за пътя по който вървя.
И в лекарските среди има един много хубав израз, относно бездушевността на някой лекар, или ограничаването на правото да живее /имам предвид в реанимация - защо да хабим лекарства и енергия за този или онзи, той и без това ще умре/, или както в случая, ограничаването на правото на някай да ползва нещо /защо да му даваме шанс - той и без това няма да успее/ - "А АКО ТОЗИ НЯКОЙ Е МАЙКА ТИ /ИЛИ ДЕТЕТО ТИ/ ТИ КАКВО БИ НАПРАВИЛ, ТАКА ЛИ ЩЕ МИСЛИШ?"
Много има да мисли Стаменов още, надявам се да се научи защото може би е добър специалист, но в едно съм убедена - рано или късно ще получи урок за тази си позиция.
И днес ще направи това ограничение, утре друго.
А още по несправедливо е да отнемат шанса на вече неуспелите миналата година.
Защото колкото повече вървиш по стълбицата нагоре, толкова повече боли всеки неуспех, толкова повече се чувстваш убита, унищожена, безнадеждна, празна.
P.S.
1. Аз нямаше да кандидатствам по ред причини, които не искам да разисквам, така че не се чувствам лично ощетена, но съм много възмутена от ограниченията.
2. Зайо, от сърце искам да успееш, не е лично.